Черните лилии
- Автор: Бюсси Мишель
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Черните лилии». Краткое содержание книги:
От прозорците на своя дом в старата мелница една възрастна дама наблюдава живота на селцето, колите на туристите, силуетите. Любимото място на Моне е пълно с гости, разхождащи се из градините, в които той е рисувал своите водни лилии. Но когато туристите си заминат, случайният посетител вижда тъмната страна на това иначе спокойно място.
Историята започва с едно брутално убийство — Жером Морвал, чиято страст към картините на великия художник се конкурира единствено със страстта му към жените, е намерен мъртъв. В джоба му е открита картичка за рожден ден с необичаен надпис: „Съгласен съм мечтите със закон да станат престъпление“.
В окото на бурята се оказват три жени: малко момиче, надарено с дарбата да рисува, изкусителна учителка, която мечтае за любов и крои планове за бягство, и възрастна дама с очи на бухал, която наблюдава и знае всичко. И разбира се, една унищожителна страст, която слага началото на поредица от престъпления.
Кой е убиецът? Какво общо има с трите жени? Слух или реалност са разказите за скрити или откраднати картини на Моне, сред които и прословутите му „Черни лилии“?
В Живерни всеки е енигма и всеки пази своята тайна, а драматичните истории разпръсват илюзиите и съживяват раните от миналото…
В следващите страници описанията на Живерни са колкото се може по-точни. Що се отнася до хотел „Боди“, потока, отклонен от река Епт, мелницата „Шеньовиер“ училището в Живерни, църквата „Сент Радегонд“, гробището, улица „Клод Моне“, улица „Шьомен дю Роа“ — Кралският път, остров „Орти“, и разбира се — къщата на Клод Моне и езерото с лилиите, всички те съществуват. Същото се отнася и за местата в съседство — Музея във Вернон, Музея на изобразителното изкуство в Руан, селцето Кошрел.
Скована от ужас гледам как сбръчканите пръсти на Жак галят дръжката на ножа. Обсесивно разстройство. Маниакалност. Като че ли старческото му тяло все още потръпваше от удоволствие, че е пробол с ножа един човек… Не мога повече, не издържам. Думите изригват от устата ми…
— Но аз исках да те напусна, Жак… По тази причина дадох тези лъжливи показания… Ти бе в затвора и аз… се чувствах виновна…
Пръстите стискат ножа. Пръсти на убиец, на луд. Разтварят се непоносимо бавно. Жак се е свлякъл още повече в леглото, почти лежи. Отново го разтърсва мазен смях. Смях на луд.
— Разбира се, Стефани, ти се чувстваше виновна… Очевидно всичко в ума ти се бе объркало. Но не и в моя… Никой не те познава по-добре от мен. След като Морвал умря, мислех, че ще бъдем спокойни, че повече никой няма да ни раздели, Стефани, че никой няма да те отдели от мен. А после… О, това бе върхът… Ето че трупът на Морвал привлече към полата ти онова ченге! Онзи Лоренс Серенак… най-страшната от всички опасности! Бях изправен до стената! Как да се отърва от този мъж?! Как да го убия, без да ме разкрият?! Без да ме задържат, без да ме разделят окончателно от теб? Ами ако после някой друг Серенак или някой друг Морвал дойде и ти причини страдания, без да мога да те защитя… Още от самото начало това ченге ме заподозря! Сякаш четеше в мен като в отворена книга. Следваше интуицията си. Добро ченге беше, поизпоти ни, Стефани… Слава богу, че не успя да открие връзката между мен и нещастния случай през трийсет и седма, че никога не чу да се говори за изчезването на американския художник… Навремето, през хиляда деветстотин шейсет и трета, той и помощникът му Силвио Бенавидиш се докоснаха до истината… Само че не можеха да подредят пъзела правилно, разбира се… Кой ли би могъл? А междувременно този мръсник Серенак ме заподозря. Този мръсник Серенак ти завъртя главата. Той или аз. Това бе проблемът. Прецених нещата отвсякъде…
Ръката ми незабелязано се плъзга по чаршафа. Жак лежи и вече не може да се изправи. Вече не може да ме види, говори на тавана. Ръката ми сграбчва ножа. Изпитвам болезнено удоволствие при контакта с него. Като че ли засъхналата по дръжката му кръв се вмъква незабелязано във вените ми и ги издува.
Нервният смях на Жак завършва с дрезгава кашлица. Мъчи се да си поеме дъх. Със сигурност би се чувствал по-добре седнал. Жак обаче не иска нищо. Гласът му отслабва малко, но той продължава:
— Приключих набързо, Стефани… Серенак бе като другите… в края на краищата. Няколко заплахи бяха достатъчни, за да избяга. Няколко заплахи, придружени с ефикасни действия.
Пак се смее или кашля… Или и двете. Бавно приближавам ножа към гънките на черната си рокля.
— Мъжете са толкова слаби, Стефани… Всички. Серенак предпочете нищожната си кариера на ченге пред голямата си страст към теб. Няма да се оплакваме, нали, Стефани? Нали това искахме? Но така или иначе, Серенак имаше право. Какво ли щеше да стане, ако се бе заинатил?! Това бе последната сянка между нас, Стефани. Последният облак, последното препречило се клонче… Вече има повече от четиридесет години оттогава…
Скръствам ръце на гърдите си. Ножът е прилепнал към сърцето ми. Бих искала да говоря, бих искала да изкрещя, да вия: „Жак, ангеле мой, понеже претендираш, че си такъв, лесно ли е да прободеш някого с нож? Да забиеш нож в сърцето на човек?“.
— Какво нещо е животът, Стефани… Ами ако не бях там в подходящия момент, ако не бях успял да отстраня препятствията едно след друго… Ако не бях успял да те защитя… Ако не бях се родил точно след теб, като твой близнак… Ако не бях разбрал каква е мисията ми… Напускам тази земя щастлив, Стефани. Успях, толкова те обичах! Фактът, че си тук, е доказателство за това.
Изправям се. Ужасена съм. Държа ножа с две ръце до гърдите си. Жак ме наблюдава, изглежда изтощен. Като че ли полага усилие да държи очите си отворени. Опитва се да се изправи, рита с крака. Алуминиевата кутия, която до този момент някак пази равновесие върху леглото, пада върху паркета с оглушителен шум. Жак едва-едва примигва с очи. А у мен, напротив, шумът отеква в главата ми като ехо и се превръща в световъртеж. Струва ми се, че стаята се върти около мен…