Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне

Электронная книга - «Черните лилии». Краткое содержание книги:

Слънцето изгрява над Живерни…
От прозорците на своя дом в старата мелница една възрастна дама наблюдава живота на селцето, колите на туристите, силуетите. Любимото място на Моне е пълно с гости, разхождащи се из градините, в които той е рисувал своите водни лилии. Но когато туристите си заминат, случайният посетител вижда тъмната страна на това иначе спокойно място.
Историята започва с едно брутално убийство — Жером Морвал, чиято страст към картините на великия художник се конкурира единствено със страстта му към жените, е намерен мъртъв. В джоба му е открита картичка за рожден ден с необичаен надпис: „Съгласен съм мечтите със закон да станат престъпление“.
В окото на бурята се оказват три жени: малко момиче, надарено с дарбата да рисува, изкусителна учителка, която мечтае за любов и крои планове за бягство, и възрастна дама с очи на бухал, която наблюдава и знае всичко. И разбира се, една унищожителна страст, която слага началото на поредица от престъпления.
Кой е убиецът? Какво общо има с трите жени? Слух или реалност са разказите за скрити или откраднати картини на Моне, сред които и прословутите му „Черни лилии“?
В Живерни всеки е енигма и всеки пази своята тайна, а драматичните истории разпръсват илюзиите и съживяват раните от миналото…
В следващите страници описанията на Живерни са колкото се може по-точни. Що се отнася до хотел „Боди“, потока, отклонен от река Епт, мелницата „Шеньовиер“ училището в Живерни, църквата „Сент Радегонд“, гробището, улица „Клод Моне“, улица „Шьомен дю Роа“ — Кралският път, остров „Орти“, и разбира се — къщата на Клод Моне и езерото с лилиите, всички те съществуват. Същото се отнася и за местата в съседство — Музея във Вернон, Музея на изобразителното изкуство в Руан, селцето Кошрел.
1 ... 123 124 125 126 127 128 129 130 131 ... 137
Перейти на страницу:

— Почакай, Стефани. Не е страшно. Една счупена чаша. Помогни ми, погледни в портфейла ми. Ей там, на нощното шкафче…

Приближавам се. Стъклата скърцат под пантофите ми.

— Отвори го — продължава Жак. — До осигурителната ми книжка има твоя снимка. Виждаш ли я, Стефани? Пъхни пръста си под нея…

Има цяла вечност, откакто не съм отваряла портфейла на Жак… Снимката изскача пред очите ми… Сигурно е правена преди по-малко от четиридесет години… Нима това съм аз? Нима тези огромни лилави очи са мои? И тази усмихната уста във формата на сърце? Тази седефена кожа, позагоряла от слънцето през някой хубав ден в Живерни? Нима съм забравила колко красива бях? Трябваше ли да стана на осемдесет години, за да си го призная?

Показалецът ми се пъха под снимката. Оттам се изплъзва малък плосък ключ.

— Сега съм спокоен, Стефани, и мога да си ида в мир. Сега мога да го кажа. Съмнявах се, толкова се съмнявах… Направих каквото можах, Стефани… С този ключ ще отвориш катинара… Никога и за миг не съм се разделял с ключа… Мисля, че ще разбереш… Но се надявам силите да ми стигнат, за да мога да ти обясня всичко…

Пръстите ми треперят. Много повече от пръстите на Жак… Потиска ме ужасно чувство. Мъча се да пъхна ключа в катинара, да го завъртя… Отнема ми доста време, преди и катинарът, и ключът да паднат върху леглото… Жак отново слага нежно ръката си върху моята, като че ли да ми каже, че трябва да почакам още малко…

— Ти заслужаваше да имаш ангел хранител, Стефани. Случи се така, че това бях аз. Опитах се да бъда такъв с всички сили. Невинаги бе лесно, вярвай ми. Понякога се боях, че няма да се справя… Но нали виждаш, в края на краищата… ти ме успокои… Не съм се справил чак толкова зле… Спомняш… Спомняш ли си… моя Стеф…

Очите на Жак се затварят за известно време.

— Моя Фанет… След всички тези години съгласна ли си за последен път да те нарека Фанет? Никога не се осмелих да го направя, никога, повече от седемдесет години… От хиляда деветстотин трийсет и седма. Виждаш ли, че си спомням всичко, че съм бил покорен ангел пазител, предан, систематичен…

Не отговарям нищо. Дишам трудно. Имам едно-единствено желание — да отворя алуминиевата кутия, да се уверя, че е празна и че целият монолог на Жак е чисто безумие, предизвикано от лекарството на Берже…

— И двамата сме родени през една и съща година, Стефани — продължава Жак със същия тон, — през хиляда деветстотин двайсет и шеста. Ти, Фанет, на 4 юни, шест месеца след смъртта на Моне, а аз — на 7 юни, три дни по-късно. Ти — на улица „Шато д’О“, а аз — през няколко къщи. Винаги съм знаел, че съдбите ни са свързани. И че съм дошъл на земята, за да те пазя. Как да се изразя… за да отмествам клонките по пътя ти…

Да отмества клонките по пътя ми ли?! Боже, ама тези приказки съвсем не подхождат на Жак! Направо ще откача. Вече не издържам и отварям кутията. Веднага пада от ръцете ми. Като нагорещена. Съдържанието й се разпръсва върху леглото. И миналото ми ме удря право в лицето.

Гледам съвсем изплашена. Виждам три ножа за рисуване, марка УИНЗОР & НЮТОН, разпознавам крилатия дракон на дръжката им между две петна изсъхнала кръв. Погледът ми се отмества и виждам сборник поезия, на който пише: „На френски в текста“ от Луи Арагон. Моят екземпляр си е в библиотеката. В стаята ми. Не е мърдал оттам. Как така Жак има друг?! Друг екземпляр ползвах в училище. Все четях на децата в училището в Живерни страница 146, където е стихотворението „Светилище на нимфа“. Вкопчвам се в тази книга като в Библия. Страницата е отбелязана. Погледът ми слиза надолу. Долният й край е отрязан! Някой внимателно го е отрязал, около сантиметър, липсва само един ред от стихотворението. Първият ред от дванадесетата строфа, толкова често рецитиран стих…

Съгласен съм мечтите със закон да станат престъпление…

Не разбирам, нищо не разбирам… И не искам да разбера. Дори не се опитвам да подредя разпилените неща от кутията…

Изпразненият от съдържание глас на Жак ме вледенява:

— Помниш ли Албер Розалба? Да, естествено, че го помниш… Когато бяхме деца, бяхме винаги тримата заедно. А ти ни кръщаваше с прякори на художници, на любимите ти художници импресионисти. Той бе Пол, а аз — Венсан.

Ръката на Жак мачка чаршафа, а аз съм впила очи в трите ножа.

— Беше… беше нещастен случай. Той искаше да занесе картината ти на учителката, твоите „Лилии“, Фанет, онази картина на тавана, която никога не се съгласи да изхвърлиш… Спомняш ли си? Но това не е важно… Пол, всъщност Албер, се подхлъзна. Преди това се бяхме били, да, така е, но все пак бе нещастен случай… Подхлъзна се пред перачницата и главата му се удари в камъните встрани… Не бих го убил, Фанет, не бих убил Пол, въпреки че ти влияеше зле, въпреки че не те обичаше истински… Той се подхлъзна… Всичко това бе заради живописта… Ти го разбра, после го разбра.

1 ... 123 124 125 126 127 128 129 130 131 ... 137
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)