Черните лилии
- Автор: Бюсси Мишель
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Черните лилии». Краткое содержание книги:
От прозорците на своя дом в старата мелница една възрастна дама наблюдава живота на селцето, колите на туристите, силуетите. Любимото място на Моне е пълно с гости, разхождащи се из градините, в които той е рисувал своите водни лилии. Но когато туристите си заминат, случайният посетител вижда тъмната страна на това иначе спокойно място.
Историята започва с едно брутално убийство — Жером Морвал, чиято страст към картините на великия художник се конкурира единствено със страстта му към жените, е намерен мъртъв. В джоба му е открита картичка за рожден ден с необичаен надпис: „Съгласен съм мечтите със закон да станат престъпление“.
В окото на бурята се оказват три жени: малко момиче, надарено с дарбата да рисува, изкусителна учителка, която мечтае за любов и крои планове за бягство, и възрастна дама с очи на бухал, която наблюдава и знае всичко. И разбира се, една унищожителна страст, която слага началото на поредица от престъпления.
Кой е убиецът? Какво общо има с трите жени? Слух или реалност са разказите за скрити или откраднати картини на Моне, сред които и прословутите му „Черни лилии“?
В Живерни всеки е енигма и всеки пази своята тайна, а драматичните истории разпръсват илюзиите и съживяват раните от миналото…
В следващите страници описанията на Живерни са колкото се може по-точни. Що се отнася до хотел „Боди“, потока, отклонен от река Епт, мелницата „Шеньовиер“ училището в Живерни, църквата „Сент Радегонд“, гробището, улица „Клод Моне“, улица „Шьомен дю Роа“ — Кралският път, остров „Орти“, и разбира се — къщата на Клод Моне и езерото с лилиите, всички те съществуват. Същото се отнася и за местата в съседство — Музея във Вернон, Музея на изобразителното изкуство в Руан, селцето Кошрел.
Но това няма особено значение сега.
Хайде, трябва да се раздвижа.
Хвърлям с отвращение плика на доктор Берже в кофата за боклук и той се присъединява към отвратителните брошури. Вдигам очи към кулата на мелницата. Колебая се.
Краката ми ме носят с мъка. Последната ми разходка до остров Орти ме изтощи. Раздвоена съм между желанието да отида за последен път в селото или направо да се прибера. Преди малко, на брега на Епт, мислих много. Как да приключа сега, когато всичко е на мястото си. Категорична съм, че няма да използвам пушката на Жак. Боже, мисля, че разбирате защо. И дума да не става! Няма да глътна лекарства. Не искам да агонизирам часове или дни в болницата на Вернон като Жак и да няма кой да дойде и да ми откачи системите. Не, най-ефикасният метод е да завърша спокойно този ден, като всички останали, да се върна в мелницата, да се кача в стаята си най-горе в кулата, на четвъртия етаж, да си подредя нещата, да отворя прозореца и да скоча.
Решавам да се върна в селото. Е, в края на краищата краката ми ще понесат още един километър — последния.
— Идваш ли, Нептун?
Ако някой, например случаен минувач или турист, проявеше интерес към мен, щеше да помисли, че се усмихвам. И нямаше да сбърка съвсем. Понеже прекарах последните си дни заедно с Пол и Лоренс, гневът ми мъничко се посмекчи.
Отново вървя по Кралския път и след няколко минути се озовавам пред езерото с водните лилии.
След смъртта на Клод Моне през 1926 година градините били почти изоставени. Синът му Мишел живял в Розовата къща в Живерни до женитбата си с топмодела Габриел Бонавантюр, от която има дъщеря Анриет. Когато бях десетгодишно момиченце, заедно с другите деца от селото се промъквах в градините през една дупка в желязната ограда откъм ливадата. Аз рисувах, а момчетата играеха на криеница около езерото. Там нямаше почти никой, който да поддържа имението. Само градинарят господин Блен и Бланш, дъщерята на втората съпруга на Моне. Не ни закачаха, а и ние не правехме нищо лошо. Господин Блен не можеше да откаже нищо на малката Фанет, която бе толкова красива с виолетовите си очи, със сребърните панделки в косите си и с такава дарба за рисуване!
Бланш Моне умря през 1937 година. Последният наследник — Мишел Моне — продължи да отваря градините при посещения на чужди държавници и при особени случаи. А също и за децата от училището в Живерни! Бях успяла да го убедя. Не бе много трудно. Как да откаже на малката Фанет, станала хубавата Стефани, учителката с очи на водна лилия, толкова образована по отношение на живописта, която година след година впечатляваше децата от селото с разказите за импресионизма и ги караше да участват в художествения конкурс на фондацията „Робинсън“. И правеше всичко това с такава енергия и искреност, като че ли собственият й живот зависеше от чувството, което предаваше на учениците си… Мишел Моне отваряше градините за моя клас веднъж годишно, през май, когато паркът е най-красив.
Обръщам се. Наблюдавам за кратко струпаната под катедралата с розите тълпа, десетките лица, притиснати към прозорците в къщата на художника. Като си помисля само, че бяхме сами в къщата през юни шейсет и трета година! Лоренс и аз. В салона, ателието, в стаята. Това несъмнено е най-хубавият ми спомен. Моят първи и единствен опит за бягство…
Мишел Моне загина в катастрофа с кола три години по-късно. Във Вернон. След прочитане на завещанието му през февруари 1966 година огромна тълпа се устреми към къщата в Живерни. Полицаи, нотариуси, журналисти, художници. И аз бях там като останалите жители на Живерни. Вътре в къщата и ателиетата изпълнителите на завещанието намериха сто и двадесет картини, осемдесет от които на Клод Моне, включително и неизвестни картини с лилии, и четиридесет картини на негови приятели — Сисле, Мане, Реноар, Буден… Давате ли си сметка? Ставаше въпрос за невероятно богатство, неоценимо съкровище, почти забравено след смъртта на Клод Моне. Е, забравено… Много хора от Живерни знаеха стойността на шедьоврите, изоставени в Розовата къща от Мишел Моне в продължение на четиридесет години. Всички, които бяха имали случай да влязат в къщата, ги бяха виждали. Също и аз, естествено… От 1966 година на тези картини човек може да се наслаждава в музея „Мармотан“ в Париж. Това е най-голямата колекция с творби на Моне в света…
Що се отнася до мен, никога вече не заведох децата в градините на Моне след 1966 година. Отвориха ги за широката публика по-късно, едва през 1980 година. Бе напълно естествено, в края на краищата, подобно съкровище да бъде видяно от максимален брой хора и разтърсващата красота на това място да стигне до всяка съпричастна душа, а не само до душата на едно малко момиченце, което бе толкова заслепено от блясъка там, че изгори мечтите си…