Виелица на сенките [bg]

— Наясно съм, че не е село. Питам що за град е бил?

— Аз откъде да знам? — сви рамене шутът. — Тези руини помнят заминаването на огрите в Безлюдните земи и пристигането на орки и елфи в Сиала. Не знам кой е живял тук в онези времена. Но повярвай ми, Чу е много красив. Е, или е бил много красив.

— Ти и тук ли си идвал?

— Не, разбира се. Просто Чу не е единственият изоставен град в Заграбия. Близо до мястото, където живее моето племе, има един, който много прилича на този тук. Наричаме го град Бу. Той е много по-добре запазен от Чу.

Свечеряваше се, слънцето потъваше зад хоризонта и вече не всички лъчи можеха да проникнат през клоните на дърветата. В гората стана сумрачно. Преместих миниатюрния си арбалет по-близо и за стотен път проверих дали е зареден. За голяма моя радост и за голямо неудовлетворение на Кли-кли, Алистан Маркауз ни остави тук, докато останалите се справят с орките. И съвсем правилно! Крадецът и шутът не са създадени за битки и сражения. Гоблинът имаше различно мнение, но след като помърмори малко, все пак реши да остане с мен.

— Кра-а-а! Кра-а-а! Кра-ра-ра!

Крясъкът на птиците се понесе като призрак над руините, отразяваше се в стените и нарушаваше покоя на това изоставено място. За миг над стърчащите колони и над дърветата блесна синкав отблясък от заклинание, създадено на около двеста ярда оттук. Блесна и изчезна, отстъпвайки място на обичайната тишина на мъртвия град.

— Започнаха — каза Кли-кли и се надигна. — Това е работа на Миралисса.

— Нищо не чувам.

— Така е по-добре. Означава, че и други няма да чуят нищо. Ще чакаме.

И ние зачакахме. Минутите се проточиха безкрайно дълго.

Плътният дебел килим на мъха заглушаваше стъпките и чухме бягащия едва когато беше на не повече от десет ярда от нас. Кли-кли ме сграбчи за ръката и кимна към колоната. Отначало помислих бягащия за Еграсса. Но защо елфът стискаше в ръка не познатия с’каш, а ятаган? Разбира се, това не беше елф, а орк. Двете раси си приличаха прекалено много, за да ги различиш на секундата. Първият бягаше от града, като непрекъснато се оглеждаше. Ние лежахме зад камъните и оркът не можеше да ни види, слава на Сагот.

— Какво чакаш? Ще избяга — прошепна Кли-кли и измъкна от колана два метателни ножа.

Шутът беше прав: ако Първият се скрие и избегне смъртта, ще предупреди своите и тогава жална ни майка. Разстоянието до бягащия беше съвсем малко и да пропусна щеше да е истинско чудо.

Щрак!

Болтът без усилие проби леката ризница и се заби в гърба на орка. Той се препъна и падна по лице. Не изпитах никакви угризения, че стрелям в гърба на бягащ. Ако Първият имаше възможност и време, без изобщо да се замисля щеше да убие както мен, така и Кли-кли.

— Уби ли го? — Кли-кли уплашено се прилепи до мен.

— Изглежда — казах неуверено, без да бързам да прибирам арбалета.