![Виелица на сенките [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/3/4/vielica-na-senkite-bg-download.jpg)
Виелица на сенките [bg]
- Автор: Пехов Алексей Юрьевич
- Серия: Хрониките на Сиала #3
- Язык: болгарский
- Год: @Фен превод
- Переводчик: Пламен Панайотов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Виелица на сенките [bg]». Краткое содержание книги:
Мостът свързваше двете страни на някакво дере или пролом. Не знам как точно да го нарека, но стръмните му брегове рязко се спускаха в тъмнината и потъваха в издигащата се от невидимото в момента дъно сребърна мъгла.
— Тук е сърцето на Червената местност — съобщи ни Кли-кли.
— Ние по моста ли ще минаваме? Нещо не ми вдъхва особено доверие.
— Не се притеснявайте, милорд Алистан, мостът е по-здрав от скала, стоял е тук не едно хилядолетие — успокои капитана на гвардията Миралисса. — Ще продължим веднага.
— Чакайте — Змиорката вдигна ръка и внимателно огледа отсрещната страна. — Лейди Миралисса, Еграсса, вземете лъковете, а аз и Делер ще минем по моста.
— Змиорката е прав, ако оттатък има засада, всички ще ни отстрелят като пъдпъдъци — подкрепи го джуджето и смени любимата си шапка с шлем.
— Добре — леко кимна Алистан Маркауз. — Вървете.
Змиорката и Делер стъпиха на моста. Джуджето тичаше отпред, остриетата на секирата му страховито проблясваха на лунната светлина. Еграсса и Миралисса стояха с опънати лъкове. Воините стигнаха отсрещната страна и изчезнаха в храстите червен херминиум. Започнах да броя наум. Когато стигнах до шестнадесет, Змиорката се появи и ни махна с ръка. Беше наш ред да минем по моста. От тази страна останаха само Еграсса с все така опънат лък и Фенерджията, прикриващ елфа от възможна опасност в гръб.
— Тук дълбоко ли е? — обърнах се аз към гоблина в средата на моста.
— За първи път съм тук, точно като теб.
— Просто толкова добре познаваш тези места…
— Да познаваш някое място не означава да си бил там преди, Гарет. Как гномите и джуджетата се ориентират в подземните си лабиринти? Те са деца на планините и не е необходимо всеки път да им се казва къде е изток и къде — запад. Гоблини, дриади, елфи и орки — всички сме деца на Заграбия и никога няма да се загубим в нея. Винаги знаем къде сме, без значение в коя част от гората се намираме. На вас, хората, ви е прекалено сложно да го разберете.
Изчакахме Еграсса и Фенерджията и продължихме пътя си. Червеният херминиум започна да се разрежда. Ели и широколистни дървета изтласкаха храстите настрани, гадната миризма на цветчетата почти изчезна, но не и тишината. Отрядът все още беше в Червената местност.
Отново крачехме, крачехме и крачехме. Леката раница бавно започна да натежава, ризницата притискаше гърба ми и претърка раменете, краката ми постепенно се наливаха с умора и болка. Крайно време беше да направим почивка, не бяхме спирали от няколко часа, но Еграсса само увеличаваше темпото, опитвайки се колкото е възможно по-скоро да изведе отряда от Червената местност.
Първият, усетил нещо нередно, беше Кли-кли. Той се препъна, огледа се и вдъхна дълбоко нощният въздух.
— Кли-кли, не спирай — подкани го Халас.
— Нещо не е наред — притеснено каза гоблинът.
— Какво не е наред?
— Не знам — измърмори шутът и забърза напред.
После Еграсса спря и вдигна ръка, за да запазим тишина. Елфът дълго се вслушва в мрачното мълчание на нощната гора, а след това нещо каза на Миралисса на гърлено оркско наречие.
Тя му отговори на същия език и Еграсса отново ни поведе напред. Елфът и елфийката ежеминутно се оглеждаха. Аз също не устоях и се огледах, но зад нас бяха само тясната пътечка, посребрена от лунната светлина, и мрачните стени на елите, извисяващи се от двете й страни.
— Какво става? — попита Алистан Маркауз.
— Засега нищо, милорд, просто не изоставайте — елфът почти премина в бяг.
Миралисса мърмореше нещо под нос, понякога размахваше ръце. С ужас осъзнах, че тя трескаво подготвя някакво заклинание. Да ме погълне мракът, ще кажат ли какво става или не?!
Кли-кли подскачаше пред мен, раницата го блъскаше в гърба и късокракият гоблин едва успяваше да следва темпото на Еграсса. От време на време тихичко изскимтяваше. Отначало си помислих, че така си диша от усилието, но после осъзнах: Кли-кли скимтеше от страх. Тогава се изплаших и аз. Силно.