Отровни думи [bg]

— Имам предвид — уточни Бовоар раздразнено, — че онези, които пристигат в Трите бора, всъщност не са никакви странници. Просто искам да потвърдите дали съм прав.

— Съжалявам, но правото не е по нашата част, питайте ни за нещо обратно — вметна Габри. Дори на изнуреното лице на Оливие се появи усмивка.

— Дочух нещо за някакъв странник — каза Мирна, — но не обърнах особено внимание.

— От кого?

— От Рор Пара — призна жената неохотно. Чувстваше се сякаш доносничи, а никой нямаше желание да го прави. — Чух го да разказва на Стария Мъндин и Съпругата, че видял някого в гората.

Бовоар си записа. Не чуваше за първи път фамилията Пара, те бяха изтъкнат чешки род. Но Стария Мъндин и Съпругата? Това звучеше като шега. Присви устни и изгледа Мирна със сериозно изражение. Тя му отвърна с не по-малко сериозен поглед.

— Да — потвърди книжарката, след като прочете мислите на инспектора. Не беше трудно. Дори чайникът можеше да прочете мислите на Бовоар. — Така се казват.

— Стария и Съпругата? — повтори Жан Ги. Вече не беше ядосан, а объркан. Мирна кимна. Бовоар все пак попита: — Какви са истинските им имена?

— Същите — обади се Оливие, — Стария и Съпругата.

— Добре, ще се съглася със Стария. Донякъде е възможно, но няма нормален човек, който ще погледне новороденото си момиченце и ще реши да го кръсти Съпругата. Поне така се надявам.

Мирна се усмихна:

— Прав сте. Просто толкова съм свикнала, че дори не съм се замисляла. Нямам представа как е истинското ѝ име.

Бовоар се замисли колко жалка трябва да е една жена, за да позволи да я наричат Съпругата. Всъщност прозвището звучеше някак библейско, сякаш от Стария завет.

Габри донесе няколко бутилки бира, кола и купички с ядки и ги сложи на масата. Селяните, които стояха пред заведението цяла сутрин, най-сетне се бяха разотишли по домовете си. Времето изглеждаше мокро и мрачно отвън, но вътре бе топло и уютно. Почти бе възможно да забравят, че това не е приятелско събиране. Служителите от екип „Местопрестъпления“ все едно бяха изчезнали като дим през дървените греди и напомняха за себе си само с някое тихо дращене или приглушена размяна на думи. Сякаш бяха гризачи или призраци. Или полицаи, разследващи убийство.

— Разкажете ни как мина снощи — започна главен инспектор Гамаш.

— Беше лудница — отвърна Габри. — През последния дълъг уикенд на лятото всички се изсипаха тук. Повечето бяха изкарали целия ден на панаира и бяха уморени. Не им се е занимавало да готвят. Винаги е така през уикенда преди Деня на труда. Бяхме подготвени.

— В какъв смисъл? — намеси се Изабел Лакост, която тъкмо се присъедини към групата.

— Бях наел допълнителен персонал — обясни Оливие. — Всичко мина гладко. Посетителите бяха спокойни и затворихме навреме, към един след полунощ.

— Какво се случи после? — попита полицайката.

Повечето разследвания на убийства изглеждаха сложни, но всъщност бяха много прости. Трябваше само многократно да се задава въпросът „Какво се случи после?“. А внимателното изслушване на отговорите също бе от полза.