Игра със смъртта [bg]

— Ами всъщност понатиснах тук-там. Шефката се опасява да не се вдигне медиен шум, ако разберат, че ти си замесена в случая.

— Господи, надявам се да не стане.

Беше избягала на хиляди километри, за да се скрие от медиите, а сега е на път отново да се изправи пред тях.

— Ще гледаме да ги държим настрана. Уредих ти работно място в къщурката до езерото.

— Ще ни открият. Винаги изтича информация.

Той се усмихна.

— Имам няколко идеи как да го избегнем. Довери ми се.

Нямаше как иначе да постъпи. Облегна се на седалката и се опита да се отпусне. Полетът щеше да е дълъг, а тя трябваше да си почине, за да е готова за предстоящата си работа.

Детски череп, по който да направи възстановка.

Дали е на Бони?

— Хайде — Джо я хвана енергично за ръката, когато свършиха с митницата. — Не можем да минем през чакалнята. Там има цяла група репортери. — Усмихна се на митничаря с червеното сако, застанал наблизо. — Нали така, Дон?

— Достатъчно са, за да ви създадат проблеми. Елате насам. — Поведе ги към аварийния изход. — Количка ще донесе багажа ви.

— Къде отиваме? — попита Ив, докато слизаха по някакво стълбище.

— Входът за персонала излиза при северния терминал — обясни Джо. — Очаквах да има изтичане на информация, затова се обадих на Дон за помощ. — Митничарят ги прекара през дълъг коридор към улицата до терминала. — Благодаря ти, Дон.

— Няма защо. — Дон махна на човека, който тъкмо докара с количка багажа. — Дължах ти услуга, Джо.

Ив се загледа как митничарят изчезва обратно в коридора.

— Добре. Сега, след като сме далеч… Какво правиш?

Джо бе застанал по средата на улицата.

— Спирам ти персонално такси.

Сив олдсмобил спря до тях. Зад волана седеше жена.

— Мамо!

Сандра Дънкан й се усмихна.

— Чувствам се като агент от тайните служби. Имаше ли репортери в чакалнята?

— Така ми съобщиха — обясни Джо, докато носачът товареше багажа им в колата.

— Така си и мислех, след като прочетох вестника сутринта.

Джо даде бакшиш на носача. Ив се настани на предната седалка, а Джо — на задната. След няколко секунди майка й караше по улицата покрай входа на летището.

— Джо ли ти се обади? — попита Ив.

— Все някой трябваше да се сети. — Сандра й се усмихна. — Особено след като собствената ми дъщеря не се наканва да го направи.

— Щях да ти се обадя, след като се настаним.

— Но пък сега можем да сме заедно, докато пристигнем в къщурката на Джо. — Изгледа я одобрително. — Изглеждаш добре. Май си качила един-два килограма.

— Възможно е.

— И имаш лунички.