Игра със смъртта [bg]

— Чака ме работа.

— Ти и без това скоро щеше да си тръгнеш.

— Не съм сигурна. Тук е спокойно. Харесва ми слънчевата светлина и тишината.

— А харесваш и Логан и не желаеш да го нараниш.

— Но вече го нараних.

— Ще му бъде тъжно, че заминаваш, но ще се оправи. — Направи пауза. — Знаех, че Джо ще дойде да те вземе, но не знаех… Не ми харесва това, мамо.

— Никога не ти е допадала идеята, че те търся.

— Не. Искам да кажа… Усещам… Виждам някаква тъмнина…

— Страхуваш се, да не би да не преживея факта, че работя по твоя череп.

— Ще ти бъде трудно, но не това… — Сви рамене. — Ще го направиш. Толкова си упорита. — Облегна се на стената. — Хайде, заспивай отново. После трябва да си прибереш всичкия багаж. Между другото, страшно добре се справи със състаряването.

— Благодаря — отвърна Ив присмехулно.

— Не мога да ти направя комплимент за нищо — промълви Бони с известно съжаление. — Все си мислиш, че сама себе си хвалиш.

— След като си сън, това е логичното заключение. — Остана смълчана за миг. — Предполага се, че бащата на Либи е бил жесток човек. Отмъстил си е, като е отвлякъл детето. Либи жива ли е? При теб ли е?

Веждите на Бони се стрелнаха нагоре.

— В съня или оттатък? Не можеш да имаш и двете, мамо.

— Забрави въпроса ми.

Усмивка озари лицето на Бони.

— Тя не е тук, при мен. Май ще имаш възможност да я върнеш в дома й.

— Знаех си. — Ив се извърна и затвори очи. — Нямаше да свърша всичката тази работа, ако не се надявах, че ще успея да я върна.

— Това логично предположение ли е?

— Точно така.

— Не се оставяш да те водят инстинктите ти, нали?

— Извинявай, но единственото неразумно нещо, което някога ще си призная, е, че те сънувам. — Направи пауза. — Ще дойдеш ли с мен?

— Винаги съм с теб. — За известно време се възцари тишина. — Но за мен може да се окаже трудно да премина. Цялата тази тъмнина…

— Онзи скелет твой ли е, бебче? — прошепна Ив. — Моля те, кажи ми…

— Не съм сигурна. Не разбирам дали тъмнината е за теб, или за мен…“