Момичето и нощта [bg]

Разтърках очи.

— Съчиняваш филмов сценарий, Пианели.

— За теб случаят „Рокуел“ не съществува, така ли?

— Да кажем, че се свежда до тривиалната история на една девойка, която е избягала с мъжа, когото обича.

Той се намръщи.

— Дори и ти не вярваш в тази хипотеза, писателю. Запомни добре какво ти казвам — изчезването на Венка е като заплетено кълбо. Един ден някой ще успее да дръпне правилната нишка и ще разплете цялата история.

— И какво ще открие?

— Нещо по-голямо от всичко, което сме си представяли.

Станах от мястото си, за да сложа край на разговора ни.

— Ти си този, който трябва да пише романи. Бих могъл да ти помогна, ако търсиш издател.

Погледнах часовника си. Трябваше спешно да намеря Максим. Внезапно успокоен, журналистът стана на свой ред и ме потупа по рамото.

— До скоро виждане, писателю. Сигурен съм, че ще се срещнем отново.

Каза го с тона на полицай, който току-що е снел обвиненията от мен. Закопчах сакото си и слязох едно стъпало. Поколебах се няколко секунди и се обърнах. До момента не бях допуснал грешка. В никакъв случай не трябваше да му давам и най-малкия повод за съмнения, но един въпрос не ми даваше мира. Опитах се да го задам възможно най-равнодушно.

— Не ми ли каза, че парите са намерени в някакво старо шкафче?

— Да.

— В кое конкретно?

— Шкафче, боядисано в бледожълто — цветът на общежитие „Анри Матис“.

— Това не е сградата, в която живееше Венка! — възкликнах тържествуващо. — Нейната стая беше в синята сграда — общежитие „Никола дьо Стал“.

Пианели кимна в знак на съгласие.

— Прав си, вече проверих. Имаш невероятна памет за човек, който е оставил всичко зад гърба си.

Той отново ме изгледа предизвикателно със светнали очи, сякаш току-що ме беше хванал в крачка, но аз издържах погледа му и дори стигнах по-далече.

— Имало ли е име на вратата на шкафчето?

Той поклати глава.