Момичето и нощта [bg]

— Отпечатъкът е на Венка Рокуел.

Примигнах няколко пъти, докато възприема информацията. Опитах се да помисля какво означава всичко това, но мозъкът ми отказваше да функционира.

— Какви са твоите заключения, Стефан?

— Моите заключения? Това, че съм бил прав от самото начало! — възкликна тържествуващо журналистът.

Освен политиката аферата „Венка Рокуел“ беше другата голяма мания на Стефан Пианели. Преди петнайсетина години той укри бе написал по случая книга в духа на Шубертовите песни, озаглавена „Момичето и смъртта“. Сериозна и изчерпателна разследваща работа, която обаче не бе поднесла никакви сензационни разкрития за изчезването на Венка и нейния любовник.

— Ако наистина бе избягала с Алексис Клеман — каза той, — Венка щеше да вземе тези пари. Или поне щеше да се върне за тях.

Разсъжденията му ми се сториха повърхностни.

— Нищо не доказва, че тези пари са нейни — отвърнах аз. — Фактът, че върху чантата има нейни пръстови отпечатъци, не означава, че парите са й принадлежали.

Той се съгласи с аргумента ми, но контраатакува:

— Все пак признай, че това е смахнато. Откъде са се взели тези пари? Сто хиляди франка! В онези години това беше огромна сума.

Никога не бях разбрал каква точно е тезата му за аферата „Рокуел“, но за него версията с бягството не беше убедителна. Без истински доказателства, Пианели твърдо вярваше, че щом досега Пенка не е дала никакви признаци за живот, значи отдавна е мъртва и Алексис Клеман вероятно е нейният убиец.

— Какво предполага това от юридическа гледна точка?

— Не знам — отвърна той леко нацупено.

— Разследването на изчезването на Венка е прекратено от години. Каквото и да се открие сега, ще бъде с изтекла давност, нали?

Той замислено потърка брадичката си с опакото на ръката си.

— Не е задължително. Съществува много сложна съдебна практика по този въпрос. Днес в някои случаи срокът на давност вече не зависи от извършването на деянието, а от евентуалното откриване на трупа.

Тъй като ме гледаше в очите, реших да издържа погледа му. Пианели несъмнено беше търсач на сензационни новини, но винаги се бях питал откъде идваше неговата мания по този стар случай. Доколкото си спомнях, той не беше близък приятел на Венка. Те не общуваха помежду си и нямаха много допирни точки.

Венка бе дъщеря на Полин Ламбер — актриса, родена в Антиб. Късо подстригана червенокоса красавица, която през 70-те години бе играла малки роли във филмите на Ив Боасе и Анри Верньой. Върхът в нейната филмова кариера беше една двайсетсекундна гола сцена с Жан-Пол Белмондо в „Марсилският клан“. През 1973 г. в един нощен клуб в „Жуан ле Пен Полин“ бе срещнала Марк Рокуел — американски рали пилот, който за кратко се бе състезавал за „Лотос“ във Формула 1 и няколко пъти бе участвал в „Индианаполис 500“. Ала преди всичко Рокуел бе най-малкият син на влиятелно семейство от Масачусетс — основен акционер на верига супермаркети, широко представени в Североизточните щати. Съзнавайки, че кариерата й не върви, Полин бе последвала любимия си в Съединените щати, където двамата бяха сключили брак. Единствената им дъщеря, Венка, се бе родила в Бостън, където бе прекарала първите си петнайсет години, преди да бъде изпратена да учи в „Сент-Екзюпери“ след трагичната смърт на родителите си. Семейство Рокуел бяха сред пътниците, загинали при самолетна катастрофа през лятото на 1989 г. В самолета бе настъпила взривна декомпресия при напускане на летището на Хавай. Трагедията бе оставила трайна следа в съзнанието на хората, защото поради случайното отваряне на товарното помещение шестте реда седалки в бизнес класата се бяха раздробили на парчета и бяха излетели от самолета. Вследствие на катастрофата имаше дванайсет жертви и за пръв път те бяха от средите на най-богатите. Факт, който със сигурност бе допаднал на Пианели.