Чернооката блондинка [bg]
- Автор: Бэнвилл Джон
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-639-2
- Переводчик: Надежда Иванова Розова
- Жанр: Классические детективы
Электронная книга - «Чернооката блондинка [bg]». Краткое содержание книги:
„Реймънд Чандлър се усмихва някъде… Обикнах тази книга. Сякаш в стаята неочаквано влезе стар приятел, когото смятах за мъртъв.“ Стивън Кинг
„Първокласно криминале. Бенджамин Блeк се справя изумително добре в ролята на легендарния Марлоу.“ Ню Йорк Таймс
„Блек успява да улови не само гласа на Марлоу, но и неговата душа.“ Ентъртейнмънт Уикли
„Невъобразимо забавление… «Чернооката блондинка» може да мине за новооткрит ръкопис на Чандлър в някой прашен шкаф в Ла Хоя.“ Ню Йорк Таймс Бук Ривю
„Банвил в одеждите на Чандлър е неустоим. Трудно мога да си представя някой да допълни успешно Чандлър. Но Банвил определено успява.“ Ричард Форд
„Горещо лято, дъждовни капки по асфалта, жена с ярко червило, цигарена пепел и отчуждение, ретро автомобили, здравеняци, пистолети с къса цев, топящи се кубчета лед в чаша бърбън… Духът на Чандлър, съчетан с усета на Банвил за забавното.“ Уошингтън Поуст
Докато карах натам, си мислех за казаното от Клеър Кавендиш за музиката. Не се бях хванал за думите ѝ, не я бях попитал каква музика предпочита, а и тя не беше предложила да ми каже, но кой знае защо това ми се струваше съществено. Тоест същественото беше, че бяхме подминали въпроса. Не беше най-интимното нещо, което би могла да сподели — например кой номер обувки носи или с какво е облечена или не е облечена нощем. Все пак имаше тежест, тежестта на нещо скъпоценно, перла или диамант, което нейната ръка беше подала на моята. А фактът, че го бях взел без никакъв коментар и че тя се бе задоволила с мълчанието ми, означава, че помежду ни имаше някаква тайна, знак, обещание за бъдещето. После обаче заключих, че това са врели-некипели и само си въобразявам.
Паркирах олдсмобила на чакъла и забелязах към мен по моравата да се приближава атлетичен млад мъж. Размахваше стик за голф и сечеше цветовете на маргаритките. Носеше двуцветни обувки за голф и бяла спортна риза с мека яка. Тъмната му коса също беше мека, покриваше като крило челото му и той постоянно я отмяташе от очите си с нервен жест на тясната си длан. Походката му бе гъвкава, леко криволичеща, сякаш мъжът имаше слаби колене. Когато се приближи, със смайване установих, че има същите източени черни очи като очите на Клеър Кавендиш — бяха прекалено хубави за него. Установих също, че не беше и толкова млад, колкото изглежда отдалече. Допусках, че е към трийсетте, но осветен в гръб, можеше да мине и за деветнайсетгодишен. Спря пред мен и ме измери с поглед, присмехулно усмихнат.
— Вие ли сте новият шофьор? — попита.
— На шофьор ли приличам?
— Не знам — отвърна. — Как изглеждат шофьорите?
— Гамаши, фуражка с лъскава козирка, нагъл пролетарски поглед.
— Е, вие нямате нито гамаши, нито фуражка.
Забелязах, че ухае скъпо — на одеколон, на кожа и на още нещо, вероятно на онази парфюмирана опаковъчна хартия, с която увиват яйцата „Фаберже“. Или пък просто обичаше да си слага по малко от най-хубавия парфюм на майка си.
— Идвам при госпожа Кавендиш — поясних.
— Аха! — изкикоти се той. — Значи, сте от нейните поклонници.
— Те какви…?
— Недодялани, синеоки типове. Като се замисля, и такъв не сте. — Плъзна поглед покрай мен към олдсмобила. — Те пристигат в червени купета — произнесе го той по френски — или с някой ролс „Силвър Рейт“. Е, кой сте тогава?
Дадох си няколко секунди да запаля цигара. По някаква причина това го развесели и той отново демонстрира противния си смях. Звучеше насилено, прекалено се стараеше да се прави на мъжага.
— Вие трябва да сте братът на госпожа Кавендиш — отбелязах.
Изгледа ме театрално ококорен.
— Трябва ли?
— Със сигурност някой роднина. Черна овца или глезен любимец, кое от двете сте?
Презрително вирна нос.
— Казвам се Едуардс, Евърет Едуардс. По-точно Евърет Едуардс Трети.
— Тоест вече е имало двама като вас?
Той омекна, ухили се и размърда рамене в момчешки жест.
— Глупаво име, нали? — Прехапа устната си.
И аз свих рамене.
— Не можем да си избираме името.
— Ами вие… как се казвате?
— Марлоу.
— Марлоу ли? Като драматурга? — Зае превзета поза, като се наклони на една страна и вдигна трепереща ръка към небето. — „Виж, виж кръвта Христо̀ва, плиснала в небето!“3 — провикна се той и се постара долната му устна да потръпне.
Нямаше как да не се усмихна.
— Бихте ли ми казали къде мога да намеря сестра ви? — попитах.
Той свали ръката си и зае предишната си леко прегърбена стойка.
— Тук някъде е. Проверете в оранжерията — посочи ми той. — Ей там е.
Просто не можеше да се отърве от нацупения си поглед. Беше дете в тялото на мъж, разглезено и отегчено.
— Благодаря, Евърет Трети — казах.
Докато се отдалечавах, той се провикна след мен:
— Губите си времето, ако продавате застраховки. — И отново се изкиска. За негово добро се надявах да отвикне да го прави — може би когато подкара петдесетте и започне да носи костюми от три части и монокъл.
3
„Трагичната история за живота и смъртта на доктор Фауст“ от Кристофър Марлоу. — Б.пр.