Чернооката блондинка [bg]

— Вие ли сте новият шофьор? — попита.

— На шофьор ли приличам?

— Не знам — отвърна. — Как изглеждат шофьорите?

— Гамаши, фуражка с лъскава козирка, нагъл пролетарски поглед.

— Е, вие нямате нито гамаши, нито фуражка.

Забелязах, че ухае скъпо — на одеколон, на кожа и на още нещо, вероятно на онази парфюмирана опаковъчна хартия, с която увиват яйцата „Фаберже“. Или пък просто обичаше да си слага по малко от най-хубавия парфюм на майка си.

— Идвам при госпожа Кавендиш — поясних.

— Аха! — изкикоти се той. — Значи, сте от нейните поклонници.

— Те какви…?

— Недодялани, синеоки типове. Като се замисля, и такъв не сте. — Плъзна поглед покрай мен към олдсмобила. — Те пристигат в червени купета — произнесе го той по френски — или с някой ролс „Силвър Рейт“. Е, кой сте тогава?

Дадох си няколко секунди да запаля цигара. По някаква причина това го развесели и той отново демонстрира противния си смях. Звучеше насилено, прекалено се стараеше да се прави на мъжага.

— Вие трябва да сте братът на госпожа Кавендиш — отбелязах.

Изгледа ме театрално ококорен.

— Трябва ли?

— Със сигурност някой роднина. Черна овца или глезен любимец, кое от двете сте?

Презрително вирна нос.

— Казвам се Едуардс, Евърет Едуардс. По-точно Евърет Едуардс Трети.

— Тоест вече е имало двама като вас?

Той омекна, ухили се и размърда рамене в момчешки жест.

— Глупаво име, нали? — Прехапа устната си.

И аз свих рамене.

— Не можем да си избираме името.

— Ами вие… как се казвате?

— Марлоу.

— Марлоу ли? Като драматурга? — Зае превзета поза, като се наклони на една страна и вдигна трепереща ръка към небето. — „Виж, виж кръвта Христо̀ва, плиснала в небето!“3 — провикна се той и се постара долната му устна да потръпне.

Нямаше как да не се усмихна.

— Бихте ли ми казали къде мога да намеря сестра ви? — попитах.

Той свали ръката си и зае предишната си леко прегърбена стойка.

— Тук някъде е. Проверете в оранжерията — посочи ми той. — Ей там е.

Просто не можеше да се отърве от нацупения си поглед. Беше дете в тялото на мъж, разглезено и отегчено.

— Благодаря, Евърет Трети — казах.

Докато се отдалечавах, той се провикна след мен:

— Губите си времето, ако продавате застраховки. — И отново се изкиска. За негово добро се надявах да отвикне да го прави — може би когато подкара петдесетте и започне да носи костюми от три части и монокъл.