Затъмнение
- Автор: Майер Стефани Морган
- Язык: болгарский
- Переводчик: Моника Колчевска
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Затъмнение». Краткое содержание книги:
Продължават приключенията на тинейджърката Бела Суон, която този път се сблъсква с непримиримото желание за отмъщение на вампирката Виктория. Книгата ни представя и невероятното на пръв поглед примирие между вампирите от Форкс и върколаците от Ла Пуш, което е толкова необходимо за спасяването на любимата им Бела. В книгата читателят става свидетел и на борбата между Едуард и Джейкъб за сърцето на Бела, а Бела от своя страна се изправя пред предизвикателството да се омъжи за своята голяма любов Едуард.
— Ах, Бела — въздъхна той.
— Би трябвало да кажа, че съжалявам, но не съжалявам.
— А аз би трябвало да съжалявам, че ти не съжаляваш, но и аз не съжалявам. Може би трябва да ида да седна на леглото.
Издишах леко замаяна.
— Ако смяташ, че е нужно…
Той се усмихна изкривено и се освободи.
Клатех глава няколко минути, опитвайки се да си проясня съзнанието и се обърнах обратно към компютъра. Сега всичко се беше затоплило и бръмчеше. Е, по-скоро ръмжеше.
— Поздрави Рене от мен.
— Разбира се.
Прегледах набързо имейла от Рене, клатейки глава от време на време на смахнатите неща, които е направила. Бях едновременно и развеселена и ужасена, като го четях за първи път. Беше точно в стила на майка ми да забрави как се парализира при височини, докато е била пристегната вече с парашута и говори с инструктора. Почувствах се малко разочарована от Фил, съпругът й от почти две години, задето е позволил това. Щях да се погрижа по-добре за нея. Познавах я толкова много по-добре.
Накрая все трябва да ги пуснеш да вървят по своя път, напомних си аз. Трябва да ги оставиш да имат собствен живот…
Бях прекарала по-голямата част от живота си в грижи за Рене, търпеливо пазейки я от най-откачените й планове, а тези, от които не можех да я откажа продължаваха доста трайно да се мъдрят в мислите й. Винаги съм била отстъпчива към майка ми, развеселена от нея, дори малко снизходителна. Бях видяла изобилието й от грешки и се бях смяла лично на себе си. Лекомислената Рене.
Бях доста по-различен човек от майка ми. Дълбокомислена и предпазлива. Отговорната, порасналата. Така виждах себе си. Това беше човекът, когото познавах. С все още пулсираща кръв в главата ми от целувката на Едуард, не можех да правя нищо друго, освен да мисля за най-опасната грешка в живота на майка ми. Глупава и романтичка, да се омъжи току-що завършила гимназия за мъж, когото едва познавала и после да ме роди след година. Винаги беше твърдяла, че не съжалява, че съм най-добрият подарък, който животът й е давал някога. И все пак тя го беше задълбала дълбоко в мен — умните хора вземат брака на сериозно. Зрелите хора отиват в колеж и правят кариери преди да започнат наистина дълбока връзка. Тя знаеше, че никога няма да бъда толкова лекомислена и глупава и провинциална, колкото тя е била…
Стиснах зъби и се опитах да се концентрирам докато отговарях на писмото й.
Тогава попаднах на завършващото й изречение и си спомних защо бях пренебрегнала бързия отговор.
Не си споменавала нищо за Джейкъб доста отдавна, пишеше тя. Как е той тези дни?
Бях сигурна, че Чарли я беше накарал да попита.
Въздъхнах и напечатих бързо, вмъквайки отговора на въпроса й между два по-малко чувствителни параграфа.
Предполагам Джейкъб е добре. Не го виждам често; прекарва повечето си време с група свои приятели от Ла Пуш тези дни.
Усмихвайки се горчиво на себе си, добавих и поздравите от Едуард и натиснах «изпрати».
Не бях разбрала, че Едуард отново стоеше тихо зад мен, докато не изключих компютъра и не се станах от бюрото. Щях да го смъмря, че чете през рамото ми, когато осъзнах, че той всъщност не ми обръщаше внимание. Той изучаваше плоска черна кутия с жици, изкривени навън от главното табло по начин, който не изглеждаше здравословен за каквото и да беше. След секунда разпознах стереото за колата, което Емет, Розали и Джаспър ми бях подарили за последния ми рожден ден. Бях забравила за подаръците, покрити с нарастваща купчина прах, на пода в стаята ми.
— Какво си направила с това? — попита той с ужасен глас.
— Не искаше да се махне от таблото.
— И ти почувства нужда да го обезобразиш?
— Знаеш как съм с инструментите. Нанесените щети не бяха умишлени.
Той поклати глава, лицето му беше маска на фалшива трагедия.
— Ти го уби.
Свих рамене.
— Е, добре.
— Би наранило чувствата им, ако видеха това — каза той. — Предполагам това, че беше под домашен арест, е било хубаво. Трябва да го заменя с друго преди да забележат.
— Благодаря, но нямам нужда от луксозно стерео.
— Няма да го заменя заради теб.
Въздъхнах.
— Не си извлякла много полза от подаръците си от миналата година — каза той с недоволен глас. Внезапно той си правеше вятър с твърда правоъгълна хартия.
Не отговорих от страх, че гласът ми ще се разтрепери. Катастрофалният ми осемнадесети рожден ден — с всичките си далечни последствия — не беше нещо, за което исках да си спомням и бях изненадана, че той заговори за това. Той дори беше по чувствителен и от мен на тази тема.