Учението на дон Хуан (Пътят на знанието на един индианец от племето яки)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мира Антонова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Учението на дон Хуан (Пътят на знанието на един индианец от племето яки)». Краткое содержание книги:
— Ти настигна кучето и на ръце го донесе до верандата.
Джон продължи:
— Тогава ти започна да играеш с кучето. Бореше се с него, ти и кучето се хапехте един друг и играехте. Помислих си, че това е смешно. Моето куче обикновено не играе, но този път ти и кучето се търкаляхте заедно.
— После ти изтича към водата и кучето пи с тебе — каза младият мъж. — Ти изтича пет или шест пъти с кучето до водата.
— Колко дълго продължи това? — попитах.
— Часове — каза дон Хуан. — По едно време ви загубихме от поглед. Мисля, че ти беше изтичал отзад. Само те чувахме да лаеш и стенеш. Звуците, издавани от теб, така много приличаха на кучешки, че трудно можехме да ви различим.
— Може би това е било само кучето — казах аз. Те се засмяха, а Джон каза:
— Ти лаеше там, момче!
— Какво стана после?
Тримата мъже се спогледаха и сякаш им беше трудно да кажат какво е станало после. Накрая младият човек, който още не беше казал нищо, проговори:
— Той се задави — каза той, гледайки Джон.
— Да, ти наистина се задави. Започна да плачеш много особено, а след това падна на земята. Помислихме, че хапеш езика си. Дон Хуан разтвори челюстите ти и поля лицето ти с вода. Тогава ти отново започна да трепериш и да се гърчиш целия. После дълго остана неподвижен. Дон Хуан каза, че всичко е свършило. Вече беше сутрин, тъй че те завихме с одеяло и те оставихме да спиш на верандата.
Тук той спря и погледна другите мъже, които явно трудно сдържаха смеха си. Обърна се към дон Хуан и го попита нещо. Дон Хуан се усмихна и отговори на въпроса, Джон се обърна към мен и каза:
— Оставихме те на верандата, защото се страхувахме, че ще напикаеш навсякъде по стаите. Всички се засмяха високо.
— Какво ми беше? Нима аз…
— Нима ти? — изимитира ме Джон. — Нямаше да го споменем, но дон Хуан каза, че няма нищо. Ти напика цялото куче.
— Какво направих?
— Не смятам, че кучето бягаше, защото го беше страх от тебе, нали? Кучето бягаше, защото ти пикаеше върху него.
В този момент избухна всеобщ смях. Опитах се да задам въпрос на един от младите мъже, но те всички се смееха и той не ме чу.
— Кучето ми обаче си го върна. То също пика върху тебе!
Това изявление очевидно беше извънредно смешно, защото всички се заляха от смях, включително и дон Хуан. Когато утихнаха, попитах с цялата си сериозност:
— Това вярно ли е наистина? Наистина ли се случи? Все още смеейки се, Джон отговори:
— Кълна се, че кучето ми наистина пика върху тебе. По пътя обратно към дома на дон Хуан го попитах:
— Всичко това наистина ли се случи, дон Хуан?
— Да — каза той, — но те не знаят какво си видял. Те не разбират, че ти си играл с „него“. Затова не те прекъснах.
— А вярна ли е тази работа с мене и кучето, пикаещи един върху друг?
— Това не беше куче! Колко пъти трябва да ти казвам? Това е единственият начин да го разбереш. Единственият начин! „Той“ беше, който игра с тебе.
— Ти знаеше ли, че всичко това става, преди да ти разкажа за него?
Той се подвоуми за миг, преди да отговори.
— Не. След като ти ми разказа, си спомних особения начин, по който изглеждаше. Само допусках, че ти е добре, защото не изглеждаше изплашен.
— Кучето наистина ли игра с мене, както те казват?
— По дяволите! Не беше куче!
Четвъртък, 17 август 1961
Казах на дон Хуан какво смятам за преживяването си. От гледна точка на планираната от мен работа това беше пагубно събитие. Казах, че не ми се иска друга подобна „среща“ с Мескалито. Бях съгласен, че всичко, което се беше случило с мен, е повече от интересно, но добавих, че нищо в него не може да ме накара да го потърся отново. Сериозно вярвах, че не съм устроен за такъв вид усилие. Пейотът беше извикал у мен като последствие, особен вид физически дискомфорт. Това беше неопределен страх или нещастие; някакъв вид меланхолия, която не можех точно да определя. И ни най-малко не намирах това състояние за прекрасно.
Дон Хуан се засмя и каза:
— Ти започваш да учиш.
— Този вид учение не е за мене. Не съм създаден за него, дон Хуан.
— Ти винаги преувеличаваш.
— Това не е преувеличение.
— Преувеличение е. Единственият проблем е, че преувеличаваш само лошите моменти.
— Що се отнася до мен, добри моменти няма. Всичко, което знам, е, че това ме плаши.
— Няма нищо лошо в това, да те е страх. Когато се страхуваш, виждаш нещата по различен начин.
— Но аз не желая да виждам нещата по различен начин, дон Хуан. Мисля, че ще зарежа учението за Мескалито. Не мога да се справя, дон Хуан. Това за мен наистина е една лоша ситуация.
— Разбира се, че е лоша — дори за мен. Ти не си единственият объркан.