Учението на дон Хуан (Пътят на знанието на един индианец от племето яки)

— Имам, но не мога да ти ги предложа. Разбираш ли, някой друг трябва да го направи.

— Можеш ли да ми кажеш защо?

— Ти може да си неподходящ за „него“ и „той“ да не те хареса, а след това никога няма да можеш да „го“ опознаеш с обич, както трябва, и нашето приятелство ще бъде разрушено.

— Защо да не ме хареса? Никога нищо не съм му направил.

— Не трябва да правиш нещо, за да бъдеш харесан или не. Той или те приема, или те отхвърля.

— Но ако не ме приеме, няма ли нещо, което мога да направя, за да го накарам да ме хареса?

Другите двама мъже, изглежда, бяха дочули въпроса ми и се засмяха.

— Не! Не мисля, че нещо може да бъде направено — каза дон Хуан.

Той ме загърби наполовина и повече на можех да говоря с него.

Трябва да бяхме пътували поне час, когато спряхме пред малка къща. Беше твърде късно и когато човекът изключи фаровете можех да различа само неясния контур на сградата.

Млада жена мексиканка, съдейки по говора й, крещеше на кучето, за да го накара да спре да лае. Излязохме от камиона и тръгнахме към къщата. Мъжете промърмориха „Buenas noches“, минавайки край жената. Тя отговори и продължи да се кара на кучето.

Стаята беше голяма и отрупана с многобройни предмети. Мъждукащата светлина от много слабата електрическа крушка правеше сцената твърде мрачна. До стените имаше доста столове със счупени крака и хлътнали седалки. Трима от мъжете седнаха на кушетката, която беше единствения голям мебел в стаята. Беше много стара и провиснала чак до пода; на мъждукащата светлина изглеждаше червена и мръсна. Останалите седнахме на столове. Дълго седяхме в мълчание. Един от мъжете изведнъж стана и влезе в другата стая. Беше навярно около петдесетте — тъмен, висок и плещест. След минута се върна с каничка за кафе. Отвори похлупака и ми я подаде. Вътре имаше седем чудновати късчета. Бяха различни по размер и консистенция. Някои от тях бяха почти кръгли, други — удължени, На пипане бяха като орехови ядки или като повърхността на корк. Кафеникавият им цвят ги правеше да изглеждат като твърди сухи фъстъчени черупки. Подържах ги, потривайки повърхността им.

— Това е за дъвчене. (Esto se masca) — прошепна ми дон Хуан.

Не бях разбрал, че е седнал до мен, докато не проговори. Погледнах останалите мъже, но никой не ме гледаше. Те много тихо разговаряха помежду си. Това беше момент на силна нерешителност и страх. Почувствах се почти неспособен да се владея.

— Трябва да отида в банята — казах му аз. — Ще изляза навън да се поразходя.

Той ми подаде каната и аз сложих пейотените пъпки в нея. Когато излизах от стаята, мъжът, който ми беше дал каната, стана, приближи се до мен и каза, че има тоалетно гърне в другата стая. То беше почти срещу вратата. Допряно до него имаше огромно легло, което заемаше повече от половината стая. Жената спеше на него. Останах за малко неподвижен до вратата, след което се върнах в стаята при другите мъже.

Мъжът, чиято беше къщата, ме заговори на английски:

— Дон Хуан казва, че си от Южна Америка. Има ли там мескал?

Казах му, че не съм чувал такова нещо. Те изглежда се интересуваха от Южна Америка и поговорихме малко за индианците. След това един от мъжете ме попита защо искам да дъвча пейот. Казах му, че искам да знам какъв е той. Всички се засмяха плахо. Дон Хуан меко ме подкани: