Учението на дон Хуан (Пътят на знанието на един индианец от племето яки)

В този момент усетих силни конвулсии и за някакви секунди около мене се оформи тунел, много нисък и тесен, твърд и особено студен. На пипане беше като стена от здрав станиол. Оказах се седнал на пода на тунела. Опитах се да стана, но ударих главата си в металния покрив, а тунелът се стесняваше, докато започна да ме задушава. Спомням си, че трябваше да пълзя към някаква кръгла точка, където тунелът свършваше. Когато накрая пристигнах, ако изобщо го сторих, бях забравил напълно за кучето, дон Хуан и себе си. Бях изтощен, Дрехите ми бяха просмукани от студена лепкава течност. Претърколих се назад-напред, за да намеря поза, в която да почина, поза, в която сърцето ми няма да бие толкова силно. При едно от тези премествания отново видях кучето.

Всички спомени се върнаха внезапно и съзнанието ми се проясни. Обърнах се, за да потърся дон Хуан, но не можех да различа нищо и никого. Всичко, което бях в състояние да видя, беше кучето, ставащо дъгоцветно; от неговото тяло се излъчваше силна светлина. Отново видях водата — плуваше през него и го възпламеняваше като фойерверк. Добрах се до водата, потопих лице в тенджерата и пих с него. Ръцете ми бяха пред мен на земята и докато пиех, видях течността да потича през вените ми, оцветена в жълто и зелено. Пих още и още. Пих, докато целият станах огън; целият бях светлина. Пих, докато течността излезе от тялото ми през всяка пора, като се превърна в нишки от коприна, и аз също придобих дълга лъскава дъгоцветна грива. Погледнах кучето — неговата грива беше като моята. Върховно щастие изпълни цялото ми тяло и ние затичахме заедно към нещо като жълта топлина, която идваше от някакво неопределено място. И там играхме. Играхме и се боричкахме, докато аз разбрах неговите желания, а то — моите. Сменяхме си ролите, манипулирайки се един друг, като в куклено шоу. Можех да го накарам да движи краката си чрез въртене на пръстите на моите крака, а всеки път, когато то кимваше с глава, аз чувствах непреодолим импулс да скоча. Но най-палавото му действие беше да ме накара да чеша главата си с крак, докато седя; правеше го като клатеше уши насам-натам. Това действие беше извънредно, непоносимо смешно. „Такава лека изящност и ирония, такова майсторство“, мислех си аз. Еуфорията, която ме обзе, беше неописуема. Смях се, докато ми стана почти невъзможно да дишам.