Господарят на хаоса
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на хаоса». Краткое содержание книги:
Така нареченото „имение“, разбира се, не беше нищо повече от малко по-голяма фермерска къща, а дължината на „господарската приемна“ не беше повече от петнадесет крачки — как беше я зяпнал само Перин, когато тя настоя да е с такава големина — той продължаваше да се мисли за прост ковач, дори за калфа — а рожденото й име беше Зарийн, а не Файле. Всичко това беше без значение. Зарийн беше подходящо име за лекомислена жена, въздишаща трепетно над стихове, посветени на хубавите й усмивки. Файле, името, което тя сама си бе избрала като заклета Ловкиня на Рога на Валийр, на Древния език означаваше „соколица“. Никой, който погледнеше добре лицето й с големия нос, високите скули и тъмните й скосени очи, които блесваха всеки път, щом нещо я ядосаше, нямаше да се усъмни кое от двете й подхожда повече. За останалото по-важни бяха намеренията. Тя вършеше това, което е редно и подобаващо.
В момента очите й проблясваха и това нямаше нищо общо с ината на Перин и много малко с неуместната за сезона жега. Размахването на ветрилото от фазанови пера пред плувналото й в пот лице с нищо не можеше да уталожи гнева й.
В късните часове на този следобед от тълпата, надошла да отсъди споровете им, бяха останали малко хора. Всъщност те идваха по-скоро за да ги изслуша Перин, но идеята да раздава правосъдие на хора, сред които беше отраснал, го ужасяваше. Освен в редките случаи, когато успяваше да го притисне в ъгъла, той се измъкваше като вълк в мъгла всеки път, щом дойдеше време за ежедневния съд. За щастие, хората не възразяваха, когато вместо лорд Перин ги изслушваше лейди Файле. Или поне благоразумно прикриваха възраженията си.
— И сте дошли за това пред мен? — каза тя хладно. Двете жени, потящи се пред стола й, помръднаха неловко крака и забиха очи в прясно рендосаните дъски на пода.
Закръглените гънки по тялото на Шармад Дзефар бяха покрити, макар и далеч не скрити, от висока до шията полупрозрачна доманска рокля, чиято фина бледозлатиста копринена тъкан беше похабена по ръбовете и маншетите и зацапана от дълго пътуване. Патрулите из Мъгливите планини намираха много малко оцелели чудовищни тролоци — и никакви мърдраали, слава на Светлината — но се натъкваха на бежанци почти всеки ден, десетина тук, двадесетина там, петима някъде другаде. Повечето прииждаха откъм равнината на Алмот, но мнозина бягаха от Тарабон и подобно на Шармад — от Арад Доман. Всички те бяха напуснали земи, опустошени от анархия и граждански междуособици. Файле не искаше и да си помисли колцина от тях бяха изгинали по планините. Планините не бяха лесно проходими дори в най-добри времена, а сегашните далеч не бяха най-добрите.
Реа Авин не беше бежанка, при все че носеше подобие на тарабонска рокля от фино тъкана вълна, падаща на сиви гънки, които се увиваха и подчертаваха почти толкова от тялото й, колкото и по-тънкото облекло на Шармад. Тези, които оцеляваха след дългото преброждане на планините, носеха не само тревожни слухове, но и умения, непознавани досега в Две реки, и работна ръка, която да разработва фермите, обезлюдени от тролоците. Реа беше симпатична жена, родена само на около две мили от мястото, където сега се намираше господарското имение. Беше с тъмна коса, сплетена на дебела плитка до кръста й. В Две реки момичетата не сплитаха косата си преди Женският кръг да им каже, че вече са пораснали достатъчно за женене, независимо дали бяха на петнадесет, или на тридесет години, въпреки че малко от тях трябваше да чакат повече от двадесет. Всъщност Реа беше с цели пет години по-голяма от Файле и носеше косата си сплетена от четири години, макар че в момента имаше вид на девойче, което все още си я носи спусната свободно на раменете и което току-що е осъзнало, че нещо, което в един момент е смятало за великолепна идея, всъщност е най-глупавата постъпка в живота й. Колкото до последното, Шармад изглеждаше не по-малко засрамена, макар да беше с една-две години по-голяма и от Реа; сигурно беше много унизително за една доманка да се окаже в това положение. На Файле й се искаше да цапне и на двете по един шамар… само че една лейди не можеше да си го позволи.
— Един мъж — рече тя колкото можа по-спокойно — не е нито кон, нито нива. Никоя от вас двете няма право на собственост над мъж, нито да ме моли да реша чии са правата над него… — Тя вдиша дълбоко. — Ако преценях, че Уил ал-Сийн води и двете ви за носа, може би щях да се произнеса по въпроса. — Уил се заглеждаше по жените, както и те по него — прасците му бяха много добре оформени, — но никога не обещаваше. Шармад изглеждаше готова да потъне вдън земи: в края на краищата, за доманките се носеше слава, че умеят да въртят мъжете на пръстите си, а не обратното. — И така, отсъждам следното. Вие двете ще се явите при Премъдрата и ще й обясните нещата, без да скривате нищо. Тя ще се оправи с това. Очаквам да разбера, че сте отишли при нея преди да се мръкне.