Нещастна фамилия
- Автор: Друмев Васил
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нещастна фамилия». Краткое содержание книги:
— С нападвание нищо не ще можем направи… Нали нападнахме и по-преди? Какво сторихме? Вместо добро — зло.
— Ами какво трябва да правим? — запита го Пометко.
— Аз намислих какво трябва да правим — каза Влади, — но тук трябва голяма осторожност.
— Ний сме готови да изпълняме всичко, щото ни кажеш.
— Ако сполучи тази наша хитрост, ще ви моля да не проливате ни капка кръв…
— Да не проливаме ли? — изкрещя Пометко. — Дору е тази ръка у мене (като показа десницата си), аз не ще престана да проливам кръв!
При тези думи Пометковото лице пожълтя, очите му се зачервеняха, джуните му се разтрепераха и той, като замахна дългия си широк нож на въздуха, извика със страшен глас:
— Да мрат, да мрат тези проклети яничари! Аз имах едничка сестрица… тя ми беше и за майка, и за баща, и за брат… Аз я пазех като очите си. Но тези яничари, тези дяволски деца, убиха я пред очите ми!…
Тук Пометко заплака с глас…
— Утеши се, друже — каза му Влади, като го улови за ръката; — то, що се е минало, не се връща вече.
— Знам — каза Пометко, като дръпна ръката си, — знам, че не се връща, но аз искам да отмъстявам… искам да проливам кръв, а ти… ти не ми позволяваш.
— Ако искаш Вълковите синове да станат жъртва… аз ти позволявам — каза Влади, като скръсти ръцете си.
— Ни капка! — извика Пометко, като скри широкия си нож и отри сълзите си. — Кажи сега, Владе, какво трябва да правим, за да освободим Вълковите синове, без да пролейме капка кръв?
— Трябва подир два часа ний да сме в Шуменския балкан. Хайдуците в тази нощ трябва да бъдат там, защото, както каза татко ми, тя гора била най-способна да крий хайдуци. Аз ще ида да поразгледам тази гора, а после ще заведа и вас…
— Че какво ще правим там? — чуха се няколко гласове.
— Ето какво: вий всички, дору е още рано, ще се качите на онези дървета, под които ще се съберат хайдуците, а аз ще стоя в едно отдалечено място и щом настъпи среднощ, заедно с Глока ще дода там… Вий трябва да имате пушките си насочени към тях и да гледате да не направите шум, защото, ако догадят, всички ще погинем.
— Ами ако ни видят?
— Както казва татко ми, там дърветата били много клонести… Вий ще се качите нависоко и аз се надявам да не ви видят; но щом като дода аз при тях, вий полекичка да слезете по-надолу.
Пометко от този план никак не беше задоволен и затова, като стискаше зъбите си, каза:
— Чакай да видим дали ще додат те на него място. А ний ще ли познаем под кои дървета ще се съберат тези яничарски хайдути, че на тях да се качим?
— Ще познайме, Пометко, ще познайме — каза Влади, като потупка Пометка по гърба, — но ако някого е страх, да не дохожда…
— Всички, всички ще идем! — развика се Владевата дружина.
— Като е тъй, да вървим, че време минува… бог да е на помощ! бог да е на помощ!
След тези думи Влади и дружината му се скриха в тъмния гъсталак.
Освобождение
Недалеч от селата Осмар и Троица, които са близо до Шумен, има малка гора. Тая гора е тъй гъста, щото едвам смелият ловец (авджия) може със своето вярно куче да се провира между тъмния гъсталак, и то здрава дреха не остава на него.
Сега наскоро в тази малка гора се откриха няколко пещери, които по многото белези се познават да са били в старо време (може би в честитите български времена) жилища на някои благочестиви подвижници…
Но в това време, когато са произхождали събитията на тази повест, тая неголяма гора имаше съвсем други вид. Със своите дебели и безбройни дървета тя покриваше сегашните села Осмар, Троица и даже половин Шумен, простираше се чак до Преслав, дето се съединяваше с другите преславски гори… В това време, когато тая гора беше достойна да се нарича балкан, в нея освен някои по-важни хайдуци не смееше никой други да стъпи… Тя се зовеше тогаз Шумненски балкан.
Нощта беше тиха и приятна. Звездите блещукаха на високото небе и се виждаха като че се усмихват на величествената луна, която едвам що беше се показала. Тихият вятър разлюляваше безбройните дървета на Шумненския балкан, които със своите листи издаваха тих и упоителен шум… Понякогаж се раздаваше неприятният глас на горската сова, която хвърчеше от дърво на дърво.
В тази приятна нощ в Шумненския балкан в най-гъстото и най-скритото място гореше огън, около него лежаха повече от десет мина, които имаха страшни лица. Те всичките бяха добре въоръжени и се познаваха, че са хайдуци… Почти всички спяха, освен двама мина, които седяха близо до огъня и си приказваха. Тези двама мина викаха се Емин и Омар.
Два разкрача надалеч лежаха други двама момъка, които имаха свързани отподир ръцете си; на техните лица се изобразяваше голяма жалост. Тези двама момъка бяха Вълковите синове — Велико и Стоян. Тия, горките, вместо да спят, както им беше поръчано, те си приказваха, но тъй полекичка, щото едвам сами можеха да чуват какво си хортуват.