Нещастна фамилия

После той седна до едно дърво, взе в ръцете си Глока (тъй се зовеше черното му куче) и се замисли:

„Сутре — мислеше си той, — сутре те ще бъдат или свободни, или не ще ги има вече на света. Не дай, Боже, да се случи последното!… Ами ако се случи? Как ще се явя пред татковите очи? Той може в него час да умре и аз трябва да се убия…“

След това размишление той издигна очите си нагоре и каза с глас:

— Боже! Защо са толкова нещастия на нашия род? Дядо ми, татко ми, чичови ми и братовчетата ми търпели толкоз и все още търпят!… Дали тъй много са Те разгневили?…

При тези думи от Владевите очи се изляха безбройни сълзи. Той можеше още да продължава това си жално възклицание, но Глок, който беше заспал в ръцете му, заведнаж скочи и силно залая. Влади се възви и на лицето му се показа удивление: зад него стоеше прав един старец, който беше си турил ръцете на гърдите си и внимателно гледаше Владя. Той беше Вълко.

— Аз мислех — каза той на Владя, — че само аз съм нещастен, но уви — то имало и други, които като мене оплакват дните си!

Влади, макар и да позна чича си, но не рачи да му се каже кой е, а като стана, каза му с нажален глас: „Ах, старче, може ли да не оплаквам дните си, като…“

— Знам, знам — каза старецът, като прекъса думата му, — аз слушах всичко, що ти хортуваше сега… Но, юначе! Ти тука си сам, а нямаш никакво оръжие върху си.

Като казваше това, Вълко измъкна из пояса си дълъг нож.

— Какво ще правиш, старче? — запита го изумлено Влади.

— Ний ще погинем — каза Вълко, — но ще умрем като българи. Вземи, юначе, сопата си и се готви да се защищаваш с нея…

В това време изгърмяха няколко пушки и се чуха страшни гласове: „Тук са и двамата, хем са сами!“

Чак сега Влади позна, че разбойници са го забиколили, и вместо да се уплаши, той извади от пояса си два пищова, подаде едина на Вълко и му каза с весел глас:

— Ти право каза, старче, ний ще умрем като българи… Да умреме!

Те с пищовите си свалиха двама разбойника, но в тази минута другите разбойници се развикаха с радостен глас: „Сега, сега! Те изпразниха оръжията си!“

Влади и Вълко се спогледнаха един друг с изумление и се чудеха какво да правят. След една минута Вълко поглади лицето си и каза спокойно:

— У мене има нож, а у тебе — дълга сопа. Ще се защищаваме, дору паднем…

Той доде издума тези думи и около десет едри яничари нападнаха на тях с голи ножове.

Влади и Вълко се защищаваха мъжествено: но какво можеха да сторят двамата против десетмина въоръжени яничари? Вълко вече плуваше в кръвта си, когато Влади погледна, че над главата му висят три окървавени ножа, които бяха готови да паднат върху му; но в тази минута блесна се нещо си пред очите му и тези, що държаха страшните ножове на главата му, простряха се без глави на покритата с кръв трева. Влади много се почуди, като видя, че отпреде му вместо разбойници стоят няколкомина от неговата вярна и храбра дружина. Те всички държаха в ръцете си голи ножове, от които капеше кръв.

— Пометко! — извика Влади, като прегърна едного от дружината си. — Ти ме избави от явна смърт! Как да ти благодаря?