Нещастна фамилия
- Автор: Друмев Васил
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нещастна фамилия». Краткое содержание книги:
— Ужасно! — извика Петър с разтреперан глас.
— Това ново нещастие — продължи Вълко — принуди ме да дойда в тази пустиня, защото старите хора уверяват, че който стъпи в това място, никога вече не се връща… тук умира. И аз се надявах да намеря тук смъртта… Но уви! Самодивите били по-милостиви от человеците…
— Да — каза Петър, като скри смущението си, — самодивите са по-милостиви, те ще ти помогнат и ще те утешат.
— Ще ми помогнат ли? Ще ме утешат ли? — извика Вълко с радостно удивление.
— Сутре ще видиш синовете си освобождени.
— Възможно ли е?
— Самодивите не знаят лъжа…
— Да, не знаят — повтори Влади.
— Вярвам — каза Вълко, — но не се надявам…
— Надявай се… иди и утеши жената си.
След тези думи Петър се скри в един потаен ъгъл.
Така също направи и Влади.
Вълко се замая, като видя, че неговите странни събеседници изчезнаха заведнаж. Той се прекръсти набожно и каза полекичка: „Самодивите ще ми помогнат!… О, Боже! Да се надявам ли? Аз додох тук да търся смърт, а приемам живот… приемам надежда! И от кого? От самодиви, които могат всичко да направят!…“
С тези думи Вълко излезе от мнимото самодивско жилище и си отиде радостен към Преслав.
След като замина Вълко, Петър и Влади влязоха в онази стая, в която седяха, преди да дойде Вълко. Те седнаха пак на местата си и Петър, като въздъхна дълбоко, каза на Владя:
— Виждаш ли, Владе, че и Вълко с всичкото си семейство търпи големи нещастия?
— И отникъде няма помощ! — с горест каза Влади. — Ами защо не му казахме ний кои сме?
— Защото, ако бяхме му казали, той не щеше да си иде с таквази радост. А сега той ни има за по-горни от смъртни и се надява, защото мисли, че ний можем всичко да направим.
— Ний се обещахме, че ще му помогнем, ами как, като у нас пари няма, за да му дадем…
— бог е милостив, Владе. Той ще ти помогне да утешиш чича си Вълка. Ти имаш вярна и храбра дружина… с нея ти ще можеш освободи братовчетата си…
— Колко си добър, татко! — каза Влади с радостен глас. — Моите другари са юнаци… Те ще ми помогнат да ги освободя…
— Тук юначество не ще помогне, но хитрост. Време минува… Дойди да те благословя и върви… Върви да освободиш братовчетата си…
След половин час Влади с пушка на рамо, с нож и пищови на пояс излезе от мнимото самодивско жилище, като напяваше юнашка песен.
Заговор
Сутринта беше тиха и приятна. Вятърът ставаше ту тих, ту силен: понякогаж съвсем затихваше, а понякогаж пак завиваше силничко. Птиците начнаха оттук-оттаме да издават приятни гласове. Тук-таме начнаха да се чуват овчарски свирни, блеянията на овце и лаение на овчарски кучета. Божията птичка (веселата чучулига) забавно се издигаше към облаците, като издаваше приятни и в жалост приводящи звукове. Тя сякаш че със своята неподражаема песен славеше всеблагаго Творца и се виждаше, че с нетърпение чакаше изгряванието на слънцето и затова ту се скриваше в гъстите облаци, ту се спускаше надолу като стрела и жално чучулигаше… На това жално чучулигание отвещаваше от отдалечената гъста гора гордият славей със своята хармоническа и сладкогласна песен.
В тази приятна сутрина от селото Преслав излязваше един млад человек и се упъти към ближната гора. Той вървеше забавно и на бледното му лице беше запечатана дълбока печал… Както се виждаше, у него освен една дълга сопа друго никакво оръжие нямаше. Едно голямо черно куче го придружаваше и което, за да развесели стопана си, бягаше ту напред, ту назад и издаваше радостен лай.
Този млад человек беше Влади (Петровът син). Той ходи да събира дружината си и от любопитство замина и в Преслав да види що прави чичо му Вълко. Кога влезе в Преслав, Влади беше весел; но излезе оттам печален (както го видяхме)…