Нещастна фамилия
- Автор: Друмев Васил
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нещастна фамилия». Краткое содержание книги:
— Мене не трябва да благодариш — рече Пометко, — но на кучето си Глока; защото ако да не беше Глок, ти досега щеше да си на онзи свят…
— Глок ли? Не може да бъде! Той, щом като доде при мене Вълко, и се изгуби от очите ми…
— Вълко! Нима той беше при тебе?
— Ах, Боже мой! — каза Влади с разтреперан глас. — Аз го забравих!… За Бога, дружина, вижте дано е жив. Влади, като премисли, че Вълко може да е убит, побледня и се разтрепера. Той предпочиташе по-добре да убият него, нежели чича му.
— Ах, той убит! — извика Влади, като видя, че пет крачки надалеч от него Вълко лежи като мъртъв и облян в кръв. „Убит, убит“ — повтори Влади и падна като безчувствен… Като се свести, той повъртя насам-натам мътните си очи и като загледа Пометка, каза му със слаб глас:
— Пометко, жив ли е Вълко?
— Жив е — радостно каза Пометко, — но той тъй е сега слаб, щото трябва барем най-малко един час да поспи спокойно…
— Тук ли е той? Аз искам да го видя — каза Влади, като се мъчеше да стане.
— Вълко сега е в Преслав, Владе, но не бой се: неговите рани не са опасни, както и твоите…
— Нима аз съм ранен?
— Ти имаш три рани в гърдите си, но те никак не са опасни. Аз ги умих и ги свързах добре…
— Благодаря ти, Пометко. Ти довтаса с време… но струва ми се, че ти ми казваше защо аз трябва да благодаря на Глока, че ако да не бил той…
— Аз право ти казах.
— Че как се случи това?
— Ний, като вървяхме спокойно към назначеното място, заведнаж видяхме, че срещу нас иде Глок с окървавена мусура. Той, като се приближи до нас, залая силно и бързешком доде насам. В това време гръмнаха няколко пушки. След пет минути гръмнаха още две и ний с удивление видяхме, че от гъсталака излазят десетмина с ножове в ръка и отиват към това място… Аз чух Глокова глас и благодарение Богу, отървах те.
— Моята дружина е вярна — каза Влади, като стана, — но де е тя? Аз никого не виждам!…
— Тя е хе там, в онзи гъсталак — каза Пометко, като посочи към ближната гора, — аз се страхувах да не ти стане лошево, като видиш около себе си въоръжени хора, затуй ги проводих там…
Влади няколко минути стоя умислен, но заведнаж той побледня, улови Пометковата ръка и му каза протяжно:
— Ти си бледен, Пометко! Ръката ти гори като огън… Да не се е случило някакво нещастие? Някой от моята дружина да не е ранен или убит?
Пометко повече побледня и се разтрепера; но скоро той се съвзе и каза спокойно:
— Слава Богу, никой не е убит…
Виждаше се, че този разговор беше тежък за Пометка и той търсеше случай да го промени.
— Гледай, Владе, че пладне наближава — каза той, като показваше към слънцето, — нам не понася тъй напразно да губим това скъпо време; трябва в тази нощ да освободим Вълковите синове…
— Аз пък забравих — извика Влади, като се удари по челото, — всичката ми дружина тука ли е, Пометко? — Тука е.
— Никой не се ли отказа?
— Не. Всякой, щом като чу, че Вълковите синове са в хайдушки ръце, напусна работата си, грабна пушката си и тръгна…
— Аз не се съмнявах в техните добри сърца. Ами как додохте дотук?… Да не дигнат подире ни потеря?
— Не бой се, Владе. Ний един по един тъй изкусно додохме дотук, щото нито една жива душа не видя… Но, Владе, ний пак се захортувахме…
Влади, без да продума нещо, отиде към другарите си и като приближи до тях, той им каза с радостен глас:
— Добър ден, юнаци!
— Дал бог добро! — извикаха те в един глас, но после всичките погледнаха с удивление на Владя, който беше навел очите си надолу и проливаше сълзи.
— Не се удивлявайте, дето плача — каза им Влади с нажален глас, — и аз имам сърце като вас и моето сърце се къса на части, като гледам, че без да щем, проливаме всякой ден кръв… Ний сега сме весели, но бог знай сутре колкома ще лежим мъртви… О, да щеше бог да запази всички ви, само мене да умъртвят.
— Не, не! Ний ще убиваме, но не ще умираме — каза Пометко, като извади дългия си нож, на който имаше кървави дамги, и го замахна във въздуха. А всички други гледаха с голямо удивление на Владя, защото те никога не бяха го виждали да плаче; те, макар да бяха уверени, че и Влади е като тях человек, но такожде бяха убеждени, че татко му е самодив и че у Владя има нещо си от самодивство. Влади при последните Пометкови думи бързешком отри сълзите си, изгледа дружината си и им каза с весело сърце:
— Знайте ли, дружина, защо сме се събрали тук?
— Знайме, знайме! — развикаха се всички.
— Тези Вълкови синове аз много ги обичам — каза Влади, като дълбоко въздъхна, — трябва да гледаме благополучно да ги отървем.
— Заведнаж ще нападнем…