Звездният звяр
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Огняна Иванова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Звездният звяр». Краткое содержание книги:
Госпожа Стюарт погледна Драйзър, после погледна сина си и прехапа устни.
— Не си прави труда — сърдито каза тя. — Аз ще направя закуската. Господин Драйзър, ще пиете ли кафе с нас?
— Моля? Много мило, че ме каните, госпожо. С удоволствие ще пия. Цяла нощ не съм мигнал.
Джон Томас погледна майка си и Драйзър.
— Ще изтичам да видя как е Глупи. — Поколеба се, после добави: — Извинявай, че се държах грубо, мамо.
— Да не говорим повече за това — хладно каза тя.
Джон Томас се готвеше да обясни някои неща за свое оправдание, но размисли и тръгна. Глупи леко хъркаше наполовина вътре в постройката, наполовина навън. Бдящото око беше вдигнато над главата му, както ставаше винаги, когато спеше. Окото се извъртя, щом Джон Томас се приближи, и го огледа, но тази част от Глупи, която стоеше на стража заради останалите части, позна момчето и звездната твар продължи да спи. Джон Томас се върна доволен в къщи.
По време на закуската напрежението отслабна. След като момчето изяде две чинии с овесена каша, хапна пържени яйца с препечен хляб и изгълта две чаши какао, вече беше готово да се съгласи, че Драйзър изпълнява дълга си и не измъчва хората за собствено удоволствие. От своя страна полицаят под влиянието на храната реши, че момчето не е направило нищо особенно и че една твърда ръка и малко пердах от време на време биха оправили нещата. Много лошо, че майка му го отглежда сама, има вид на приятна жена. Драйзър се опита да отопи от чинията останалите яйца със залък хляб, успя и каза:
— Вече се чувствувам по-добре, госпожо Стюарт, честна дума. Цяло щастие е за един вдовец да опита домашни гозби… Но няма да посмея да го спомена на хората си.
Госпожа Стюарт сложи ръка на устата си.
— Съвсем забравих за тях! След минутка ще има още кафе. Колко са?
— Петима. Но не се безпокойте, мадам. Те ще закусят, когато им свърши дежурството. — И той се обърна към Джон Томас: — Готов ли си за тръгване, младежо?
— Ами… — Джон Томас погледна майка си. — Защо не приготвиш закуска и за тях, мамо? Нали ще трябва да събудя Глупи и да го нахраня?
Докато събуди и нахрани Глупи, докато му обясни какво става, докато петимата патрулни полицаи изпият втората си чаша кафе след топлата закуска, всички вече се чувствуваха по-скоро на гости, отколкото на работа. Шествието потегли по пътя доста след седем часа.
Малко след девет успяха да вкарат Глупи в постройката, издигната пред съда. Глупи с удоволствие забеляза, че там мирише на стомана, и искаше да опита конструкцията. Джон Томас се принуди да бъде твърд с него. Влезе вътре, взе да му говори и да го милва и отвлече вниманието му, докато завариха вратата с оксижен. Когато видя солидната стоманена клетка, Джони се обезпокои, понеже не беше стигнал дотам, да обяснява на Драйзър, че стоманата е повече от безполезна за Глупи.
Сега вече, изглежда, беше прекалено късно. При това Драйзър се гордееше с постройката. Не беше имало време да се излеят основи, затова главният полицай беше поръчал конструкция с тежки стоманени подпори, затворена от всички страни освен откъм входа, докато приберат Глупи вътре.
„Е, толкова много знаят, че не са си направили труда да ме попитат“ — помисли си Джон Томас. И реши просто да предупреди Глупи да не изяжда и едно парченце от клетката, като го заплаши със страшно наказание. А оттам нататък щеше да се надява да не се случи нищо лошо.
Глупи беше склонен да спори — от негова гледна точка цялата работа изглеждаше не по-малко налепа, отколкото да се опиташ да затвориш едно гладно момче, като го оградиш със стена от торти. Един от работниците спря да заварява, остави оксижена и каза:
— Я, тая твар май говореше!
— Говореше, разбира се — потвърди Джон Томас, без да се впуска в подробности.
— Глей ти…
Човекът загледа Глупи, после отново се залови за работа. Не беше новост, че извънземните могат да разговарят с човешки глас, имаше такива случаи, особено по стереопредаванията, и човекът изглеждаше спокоен. След малко обаче пак се обади:
— Умът ми не го побира, животно, пък говори — съобщи мнението си той.
Джон Томас не му отвърна — не беше подмятане, на което може да се даде отговор.
Сега, понеже разполагаше с време, момчето искаше непременно да прегледа Глупи — имаше нещо, което го безпокоеше. Забеляза симптомите за пръв път на сутринта след пагубната разходка на Глупи — на местата, където биха били раменете на Глупи, ако имаше рамене, се бяха появили две подутини. Вчера му се видяха по-набъбнали и момчето се разтревожи, понеже преди това смяташе, че Глупи просто се е натъртил… Не че Глупи се натъртваше лесно…