Ритматистът

— Еднорози? — поинтересува се той.

— Какво? — отбранително отвърна тя и захлопна тетрадката. — Еднорогът е благородно и величествено животно!

— Не съществува в действителност.

— И? — попита тя, намуси се и се изправи.

— Ти си ритматист — обясни Джоел. — Защо губиш времето си в рисуване на такива работи? Трябва да упражняваш ритматичните си линии.

— Ритматичните това, ритматичните онова! — каза тя и тръсна глава. — Защитавай кралството, удържай дивите тебеширчета. Защо всичко трябва да е свързано с ритматиката? Не може ли едно момиче поне веднъж да прекара малко време в размисъл за нещо друго!

Джоел отстъпи, изненадан от избухването. Не беше сигурен как да отговори. Ритматистите рядко говореха с обикновените ученици. Той бе опитал да си приказва с някои от тях през първите си ученически години, но винаги го пренебрегваха.

И ето че един разговаряше с него. Не беше очаквал да е наистина толкова… дразнеща.

— Честно казано — рече момичето, — защо аз трябва да съм човекът, който да се занимава с всичко това?

— Защото Господарят те е избрал — отговори Джоел. — Ти си късметлийка. Той подбира по-малко от един на хиляда.

— Явно има нужда от по-добър контрол върху качеството — възрази тя, после се обърна с мелодраматично изсумтяване и си проправи път към стаята на професор Лейтън.

Джоел се загледа след нея, после поклати глава и прекоси кампуса. Подмина групички ученици, устремени към гарата. След края на часовете беше време да си вървят у дома. За Джоел обаче кампусът беше дом.

На площадката бяха застанали неколцина ученици и си приказваха. Джоел се доближи до тях, полуунесен в мислите си.

— Според мен е несправедливо — заяви Чарлингтън със скръстени ръце, все едно-единствено неговото мнение е важно. — Професор Харис побесня, когато тя не се яви на последния си изпит, но директорът не обърна внимание.

— Но тя е ритматист — отговори Роуз. — Защо въобще ще иска да изклинчи от теста?

Чарлингтън сви рамене.

— Може би е искала да почне лятната ваканция по-рано.

Джоел почти не обръщаше внимание на разговора, но наостри уши при споменаването на ритматистите. Отправи се към Дейвис, който — както обикновено — беше обгърнал раменете на Роуз с ръка.

— Какво става? — попита Джоел.

— Една от ученичките-ритматисти, момиче на име Лили Уайтинг — обясни Дейвис. — Пропуснала е последния си изпит по история днес. Чък не е много доволен от това — очевидно е искал да вземе последния изпит рано, за да може да отиде при семейството си в Европа, но не му е разрешено.

— Отношението към тях не бива да бъде специално — заяви Чарлингтън.

— Вероятно все пак ще ѝ се наложи да се яви на теста — каза Джоел. — Не че животът им е лек. Нямат свободни часове, започват рано сутринта всеки ден, остават в училище за лятото…

Чарлингтън му се намръщи.

— Повярвай ми, Чарли — каза Джоел. — Ако нещо неочаквано я е накарало да тръгне, тя не е отишла да се излежава на някой плаж. Може да е в Небраск.

— Може би — отговори Чарли. — Да, може и да си прав…

Той млъкна и се понапрегна.

— Джоел.

— Да, Джоел. Знаех го. Да де, може и да си прав. Не знам. Професор Харис със сигурност бе разтревожен. Просто смятам, че е странно.

Още няколко ученици дойдоха на площадката, Чарлингтън отиде при тях и тръгна към гарата. Джоел смътно дочу как Чарли започва да им разказва същата история.

— Не го вярвам — тихо каза той.

— Кое? — попита го Дейвис. — За ученичката ли?

— За Чарлингтън — обясни Джоел. — Три години сме били заедно в час, а той все още забравя името ми при всеки разговор.