Ритматистът
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Rithmatist #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-954-2908-54-8
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ритматистът». Краткое содержание книги:
— О — каза Дейвис.
— Не се притеснявай за него — рече Роуз. — Чарлингтън не обръща внимание на никого, който няма достойни за зяпане гърди.
Джоел се отвърна от отдалечаващите се ученици и попита Дейвис:
— Спрял ли си се на избираем за лятото?
— Не съвсем.
Дейвис беше професорски син и затова също живееше в кампуса. Той всъщност бе единственият син на служител приблизително на възрастта на Джоел.
Повечето от децата на персонала посещаваха близкото държавно училище. Само синовете на професорите учеха в Армедиус. Е, и Джоел. Баща му и директорът бяха близки до злополуката с баща му преди осем години.
— Имам една откачена идея — започна Джоел. — За своя избираем курс. Виждаш ли…
Замлъкна — Дейвис не му обръщаше внимание. Джоел се обърна и видя група ученици пред канцеларията.
— Това пък какво е? — запита той.
Дейвис вдигна рамене.
— Виждаш ли Питъртън ей там? Не трябваше ли да е на влака за Джорджиябама от 3:15?
Високият ученик от горните класове опитваше да надникне през прозорците.
— Да — съгласи се Джоел.
Вратата на канцеларията се отвори и оттам излезе някаква фигура. Джоел смаяно разпозна тъмносините, отчетливо военни панталони и закопчаната със златни копчета куртка на мъжа. Униформата на федерален инспектор. Той постави куполообразна полицейска шапка на главата си и забърза нанякъде.
— Федерален инспектор? — запита Джоел. — Това е странно.
— От време на време виждам полиция в кампуса — възрази Роуз.
— Не и инспектор — каза Джоел. — Този човек има юрисдикция на всичките шестдесет острова. Няма да дойде просто така.
Джоел забеляза директора Йорк на входа на канцеларията; зад него се виждаха Екстън и Флорънс. Изглеждаше… притеснен.
— Както и да е — рече Дейвис. — За избираемия курс за лятото.
— Да — каза Джоел. — За това…
— Аз, хм — заусуква го Дейвис. — Джоел, тази година няма да прекарам лятото с теб. Оказва се, хм, че не съм свободен.
— Не си свободен? Какво означава това?
Дейвис пое дълбоко дъх.
— Двамата с Роуз ще бъдем с групата, която Майкъл кани това лято. В лятната си къща, на север.
— Вие двамата? — попита Джоел. — Но… ти не си един от тях. Имам предвид, че ти си само…
Като мен.
— Един ден Майкъл ще стане важен човек — обясни Дейвис. — Знае, че баща ми ме готви за юридическо училище, и самият Майкъл планира да учи в такова. Занапред ще му трябва помощ. Някога ще му трябват добри юристи, на които да може да се довери. Виж, той ще бъде рицар-сенатор…
— Това… това е чудесно за теб — каза Джоел.
— Това е отлична възможност — съгласи се Дейвис, видимо смутен. — Съжалявам, Джоел. Знам, това означава да прекараш лятото сам, обаче трябва да отида. Това е възможност за мен, истинска възможност да се издигна.
— Аха, разбира се.
— Би могъл да го попиташ дали можеш да дойдеш…
— Малко или повече го попитах.
Дейвис потръпна.
— О.
Джоел сви рамене и опита да изобрази равнодушие, каквото не изпитваше.
— Той тактично ми отказа.
— Той е от висока класа — отговори Дейвис. — Искам да кажа, ти трябва да признаеш, че тук всички се отнасят с теб доста добре. Животът ти е хубав, Джоел. Никой не се заяжда с тебе.
Вярно беше. Той никога не беше страдал от тормоз. Учениците в Армедиус бяха прекалено важни, за да си губят времето в това. Ако не харесваха някого, те го изолираха. В кампуса имаше десетина прото-политически фракции. Джоел никога не беше участвал в никоя от тях, дори и в групите на онеправданите.
Вероятно смятаха, че му правят услуга. Отнасяха се вежливо с него, смееха се заедно. Но не го включваха.
Би заменил това за малко добър, старомоден тормоз. Това поне би означавало, че някой го смята достоен за забелязване и запомняне.
— Трябва да вървя — каза Дейвис. — Извинявай.
Джоел кимна и Дейвис и Роуз изтърчаха към групичката, която се събираше около Майкъл близо до гарата.
Със заминаването на Дейвис, Джоел наистина щеше да прекара лятото сам. На практика нямаше никой от класа му.
Джоел понесе книгите на професор Фич. Нямаше намерение да ги взима, но тъй и тъй бяха у него, можеше да ги ползва, понеже библиотеката не би дала ритматически книги на обикновен ученик.
Тръгна да търси добро място за четене. И за мислене.
Няколко часа по-късно, Джоел все още четеше под сянката на едно закътано дъбово дърво. Остави книгата и се взря нагоре, между клоните на дъба към късчетата синьо, които можеше да види от небето.
За съжаление първата от книгите на Фич се оказа несполучлив избор — представляваше просто обяснение на четирите ритматически линии. Джоел беше виждал Фич да я заема на ученици, които явно изоставаха.