Поглед в мрака

Само че не се чувстваше като модел за подражание, в момента поне.

Бурята най-после беше дошла. Усетил беше ветровете й да се надигат още преди да тръгне за Джерез. Поверил беше Фелисе на Стенуолд, но не заради самата нея, не. Усетил беше бурните ветрове в душата си и беше тръгнал с Ахеос, за да се защити от помитащата им сила.

Но бурята така или иначе, неизбежно, го беше застигнала.

Знаеше, че докато го е нямало, Фелисе се е упражнявала. Усъвършенствала е отново и отново танцовите стъпки на дуелисткото си умение и е чакала той да се върне. И когато се върна, двамата се сблъскаха на тренировъчната арена. Неведнъж мериха силите си в двубои и тези двубои му отвориха една отдавна заключена врата. Врата към света на неговия народ и на нейния, свят, където изразните средства на дуела бяха най-висшата поезия. И свят, в който отколешните традиции на собствената му раса го заклеймяваха сурово заради чувствата, които терзаеха сърцето му.

Тук, горе, беше студено, но Тисамон съблече подплатения си жакет, разкъса ризата си и оголи гръд в опит да замрази тази болест, да я убие, да я изтръгне от себе си. Ала студът не можеше да проникне достатъчно дълбоко — по целия бял свят нямаше болка и унижение, достатъчно силни за тази цел.

Измъчваше го болка, каквато не помнеше отдавна. Когато имперският шпионин Талрик го обгори с жилото си в Хелерон, не го заболя толкова. Когато Стенуолд едва не го усмърти с новината за полуродната му дъщеря, не го заболя толкова. Сега беше като прикован с копие — колкото и да се гърчеше, не можеше да избяга. Не можеше да потърси убежище дори в бойните си умения, както бе правил преди, защото самотният танц с острието само му напомняше колко по-пълноценни са упражненията с партньор.

Не трябваше да става така. Предателство след предателство, още по-непростимо за човек като него, който нееднократно е плюл на наследството си, за да угоди на личните си стремежи. Всички древни традиции на неговия народ лежаха стъпкани в краката му, а сега той се канеше да ги стъпче още веднъж. И не само тях — щеше да стъпче и нейната памет, светлата памет на паякородната, заради която бе жертвал толкова много преди години и която бе означавала всичко за него. Нима и нея можеше да захвърли с лека ръка, щом копнежите му го тласнеха другаде? И ако е така, ако тя е означавала само толкова, тогава защо е трябвало да жертва всичко, за да бъде с нея?

„Ами бягай тогава! Плюй си на петите!“ Редно беше да напусне Колегиум. Да се насочи към някоя от имперските армии и да избива осоиди, докато те не убият него. Редно беше да избяга надалеч, някъде, където никой не го познава. По-добре да си среже собственоръчно гърлото тук и сега, отколкото да размишлява върху такова грехопадение.