Поглед в мрака
- Автор: Чайковски Адриан
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-295-2
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Поглед в мрака». Краткое содержание книги:
— Виж, ти не ме интересуваш. Нито жив, нито мъртъв. И на кол да те набият, и в морето да се удавиш, на мен ми е все тая — каза Дестрахис. — За нея ми е грижата.
— Сериозно?
— Тя е моя пациентка и досега съумявах да я увардя от най-лошото според силите си — въздъхна той. — Но от това не мога да я опазя. Мога само да помоля…
— Имаш чувства, паяко, така ли? Имаш чувства към нея?
— Аз… съм неин лекар. — Не стана ясно дали паузата се дължеше на острието, което трепна за миг върху гърлото му, или се коренеше в нещо друго.
— Ако сметна, че таиш похотливи мисли към нея… — измърмори Тисамон. Заплахата остана неизречена, но нямаше и нужда да я изрича докрай.
Дестрахис направи опит да каже нещо, веднъж, после още веднъж, но от устата му не излезе нито дума.
Тисамон дръпна сърпа от гърлото му.
— Изчезвай. И не си прави труда да ми казваш, че това е нередно. — Лицето му се сгърчи от болка, изражение, при което Дестрахис се сви инстинктивно. — И сам го знам. Не съм господар на себе си. Не съм… няма значение. Върви си. Каза каквото имаше да казваш. Ако не се махнеш, ще те убия. Ще те убия.
Дестрахис кимна уморено и за миг лицето му се изопна от силно терзание, което като никога разкри истинската му възраст. Стрелна с поглед вратата, после поклати глава и се отдалечи по коридора толкова тихо, колкото Тисамон беше дошъл.
„Прав е“ — помисли си Тисамон и стисна юмруци. Навярно все още би могъл да спаси нещо от себе си. Да си тръгне, да се принуди някак.
„Съвършената стойка, деликатният баланс на острието. Не бях виждал такива след…“ Седемнайсет години беше живял в лишения. Лишен от онова, което преди беше центърът на живота му, живителният извор на всеки ден и час. Седемнайсет години бяха твърде много. „Боли ме!“ Бронираната ръкавица беше на ръката му и изведнъж го заля непреодолим импулс да забие сърпа в собствената си плът, да изреже болката като хирург.
А после вратата се отвори. В сенките Фелисе Миен стоеше по долна риза на прага и го гледаше.
— Тисамон. — Името му на устните й, изречено с характерния й мек акцент. Той залитна крачка назад, прибра острието си, приковал поглед в нея. А после, като кукла на конци, пристъпи към прага.
Тя протегна ръка, но спря миг преди да е докоснала гърдите му. И тя като него трепереше леко.
— Тисамон — изрече отново името му е пресекващ глас.
Вдигна очи да го погледне в лицето и той се зачуди какво ли съзира в острите му черти, в посребрената му коса. Той, който виждаше в огледалото лице ту жестоко, ту изтерзано от стари призраци, сега изпиваше с поглед Фелисе и гореше в огън, който само тя можеше да угаси.
„Не е толкова млада. Не е толкова млада, колкото изглежда.“ Беше вдовица все пак, както и той беше вдовец. И двамата отдавна бяха изгубили свежия блясък на младостта. Ала водните кончета бяха красива раса и никое не беше по-красиво от Фелисе Миен такава, каквато я виждаше богомолкородният Тисамон.
— Моля те — прошепна той, — отпрати ме. Една твоя дума и ще си тръгна. Нямам работа тук. Аз… предавам…
Тя прехапа устни. Ръката й още се колебаеше на педя от голите му гърди.
— Дойдох, защото нямах силата да се спра — призна той. — Но ти можеш да ме прогониш. Да ме отпратиш. Твоята дума ще успее там, където аз се провалих. Моля те.
— Години наред се будя с писъци — каза най-сетне тя, толкова тихо, че Тисамон неволно се наведе към нея, за да чуе думите й… а после още малко, придърпан от аромата на тъмната й коса. — Не на глас, а в главата си — продължи тя. — Стореното от осородните носех като рисунка, която да гледам всеки ден. А сега рисунката я няма, от писъците е останало затихващо ехо. И противно на очакванията ми, това се случи не защото държах живота на Талрик в ръцете си.
— Аз нямам такива сили — промълви меко той. — Не ми приписвай заслугите на лечител.
— Защо си дошъл? — попита го тя. — Да се бием? Нека взема меча си тогава. Това ли искаш?
— Не. Не това — отвърна той и преглътна. „Искам да усетя златната ти кожа, да вкуся от потта по нея, да се потопя в изяществото и благородството ти.“ Колкото и свирепо да гонеше тези мисли, те се връщаха упорито в главата му.
Ръцете му я грабнаха без предупреждение и със същия инстинкт, който водеше острието му по-бързо от мисълта, той я целуна. В първия миг тя се вдърви, после го прегърна ожесточено на свой ред и заби нокти в гърба му, заби ги дълбоко в светлата кожа, нашарена оскъдно със стари белези и по-нови следи от изгаряния. Шиповете на палците й добавиха свой послепис в червено.
Тисамон я блъсна в стаята и затръшна с ритник вратата. После измъкна нощната риза през главата й и забрави да диша, омагьосан от аскетичното изящество на голото й тяло.