Избрани творби, том I
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Юлзари
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби, том I». Краткое содержание книги:
Градът Макондо е основан от Хосе-Аркадио Буендия, бягащ от самотата на убития от него Пруденсио Агилар. От патриархално-идиличното самоуправление Макондо преминава последователно през хватката на официалната власт, робството на гринговците от банановата компания, чумата-безсънница, неуписуемото плодородие, почти петгодишния непрестанен дъжд, безмислените войни, масовите разстрели и пророкуваната разруха.
Именно разрухата на самотата е главният герой на този роман, събрал всички библейски страсти и човешки неволи върху пищната, тайнствена и вулканична земя на латиноамериканската действителност.
— Какво става? — попита вдовицата.
— Ти вярваш ли в това, дето го разправят хората? — попита той на свой ред.
— На моята възраст трябва да се вярва на всичко — отвърна вдовицата. И попита с безразличие: — Какво разправят?
— Че Ребека Исабел не е моя дъщеря.
Вдовицата започна леко да се люлее. „Има носа на Асисовци“ — рече. След като се замисли за миг, попита разсеяно: „Кой го казва?“ Роберто Асис си загриза ноктите.
— Залепиха пасквил.
Едва тогава вдовицата разбра, че тъмните кръгове под очите на сина й не бяха утайка от дълго безсъние.
— Пасквилите още не значи хората — заключи тя.
— Но в тях пише само това, което вече хората разправят — каза Роберто Асис. — Макар човек да не го знае.
Тя обаче знаеше всичко, което хората бяха разправяли за семейството й в продължение на много години. В дом като нейния, пълен с прислужнички, кръщелнички и подопечни от всички възрасти, беше невъзможно да се затвори в спалнята, без и там да я последват слуховете от улицата. Буйните Асисовци — основатели на селото, още когато бяха свинари, изглежда, имаха сладка кръв за сплетните.
— Не всичко, което разправят, е вярно — каза тя, — дори човек да го знае.
— Всичко живо знае, че Росарио Монтеро спеше с Пастор — каза той. — Последната му песен беше за нея.
— Всичко живо го разправяше, но никой не го узна със сигурност — възрази вдовицата. — Напротив, сега се знае, че песента беше за Маргот Рамирес. Щели да се женят и само те двамата и майката на Пастор знаели. По-добре за тях щеше да е, ако не бяха пазили толкова ревниво единствената тайна, която е могла да се запази в това село.
Роберто Асис погледна майка си с драматична изразителност. „Имаше един миг тази сутрин, когато мислех, че ще умра“ — каза той. Вдовицата не прояви никакво вълнение.
— Асисовци са ревниви — рече тя. — И това е най-голямото нещастие в тази къща.
Дълго време мълчаха. Вече беше почти четири и горещината бе почнала да намалява. Когато Роберто Асис изключи електрическия вентилатор, цялата къща се разбуждаше, изпълнена с женски гласове и птичи флейти.
— Подай ми шишенцето, дето е на нощната масичка — рече вдовицата.
Тя взе две сиви кръгли хапчета — като изкуствени перли, и върна шишенцето на сина си, като му рече: „Вземи две; ще ти помогнат да заспиш.“ Той ги изпи с водата, която майка му бе оставила в чашата, и облегна глава на възглавницата.
Вдовицата въздъхна. Постоя малко замислена. После, обобщавайки както винаги цялото село, имайки пред вид половин дузината семейства, които съставляваха нейната класа, тя каза:
— Лошото в това село е, че жените са принудени да остават сами в къщи, докато мъжете скитат из гората.
Роберто Асис заспиваше. Вдовицата изгледа необръснатата му брадичка, дългия нос с ъгловати хрущяли и помисли за починалия си съпруг. Адалберто Асис също бе познал отчаянието. Той беше див исполин, който през целия си живот беше сложил целулоидна яка само за петнадесет минути, за да си направи дагеротипа, който го надживяваше на нощната масичка. За него разправяха, че в същата тази спалня убил някакъв мъж, когото заварил в леглото с жена си, а после тайно го заровил в двора. Истината беше съвсем друга — Адалберто Асис бе убил с един изстрел на ловджийската пушка една мъжка маймуна, която завари да онанира на гредата на спалнята с втренчени в жена му очи, докато тя се преобличаше. Беше умрял четиридесет години по-късно, без да успее да измени легендата.
Отец Анхел изкачи стръмната стълба с раздалечени едно от друго стъпала. На втория етаж, в дъното на коридор с пушки и патрондаши, окачени по стената, един полицай четеше, легнал по гръб на походно легло. Толкова се беше задълбочил в четенето, че усети свещеника едва когато той го поздрави. Нави списанието и седна на леглото.
— Какво четете? — попита отец Анхел.
Полицаят му показа списанието.
— „Тери и пиратите“.
Отецът огледа една след друга трите килии от армиран цимент — без прозорци, отделени от коридора с дебели железни пръти. В средната килия друг полицай спеше по гащи, с разперени крака, в един хамак. Другите бяха празни. Отец Анхел попита за Сесар Монтеро.
— Там е — каза полицаят, като кимна с глава към една затворена врата. — В стаята на началника.
— Мога ли да поговоря с него?
— Изолиран е — отвърна полицаят.
Отец Анхел не настоя. Попита дали задържаният е добре. Агентът отговори, че му е предоставена най-хубавата стая в казармата, с добро осветление и течаща вода, но че от двадесет и четири часа не е ял. Отказвал храната, която кметът поръча в хотела.