Бели нощи (Сантиментален роман)

— Хайде, не ме нажалявайте повече! — рече Настенка, като избърсваше сълзичката, която се търколи край очите й. — Сега край! Сега ние ще бъдем двама; сега, каквото и да се случи с мен, ние никога вече няма да се разделим. Слушайте. Аз съм проста девойка, малко съм учила, макар че баба ми наемаше учители; но наистина аз ви разбирам, защото всичко, което ми разказахте, сама съм го преживяла, когато баба ме забоде за роклята си. Разбира се, аз не бих могла да го разкажа така хубаво, както вие го разказахте, аз не съм учила — плахо добави тя, защото все още чувствуваше някакво уважение към моята патетична реч и към моя висок стил, — но много се радвам, че напълно ми се открихте. Сега ви познавам, съвсем целия ви познавам. И знаете ли какво? Искам да ви разкажа и своята история, цялата, без да скривам нищо, а вие после ще ми дадете съвет. Вие сте много умен човек; обещавате ли да ми дадете тоя съвет?

— Ах, Настенка — отвърнах аз, — макар че никога не съм бил съветник, още по-малко умен съветник, сега виждам, че ако ние винаги живеем така, това ще бъде някак много умно и всеки ще даде на другия премного умни съвети! Е, добричката ми Настенка, какъв съвет искате? Кажете ми откровено; сега съм така весел, щастлив, смел и умен, че съм страшно находчив.

— Не, не! — прекъсна ме Настенка, като се засмя. — Нужен ми е не само умен съвет, нужен ми е сърдечен, братски съвет, като че ли през целия си живот сте ме обичали!

— Добре, Настенка, добре! — извиках аз възторжено. — Дори и двадесет години да бях ви обичал, все пак не бих ви обичал по-силно, отколкото сега!