Бели нощи (Сантиментален роман)

1, къщица в Коломна, свое кътче, а до теб — милото създание, което ви слуша през зимна вечер с отворена устица и очички, както вие ме слушате сега, мое малко ангелче… Не, Настенка, какво го интересува, какво го интересува него, сладострастния ленивец, тоя живот, който ние с вас така много желаем? Той си мисли, че това е беден, жалък живот, без да подозира, че и за него ще удари може би някога тъжният час, когато ще отдаде всичките си фантастични години за един миг от тоя жалък живот и при това не за радост, нито за щастие ще го отдаде и не ще поиска да избира в тоя час на тъга, разкаяние и неканена мъка. Но докато още не е настъпило то, това страшно време — той нищо не желае, защото стои над желанията, защото има всичко, защото е преситен, защото сам е художник на своя живот и го твори всеки час по нова прищявка. А така лесно, така естествено се създава тоя приказен, фантастичен свят! Като че всичко това всъщност не е призрак! Наистина понякога е готов да вярва, че целият тоя живот не е възбуда на чувствата, не е мираж, не е измама на въображението, а че това всъщност е нещо действително, истинско, съществуващо! А защо, кажете, Настенка, защо в такива минути духът се смущава? Защо от някакво вълшебство, по някаква незнайна прищявка пулсът се ускорява, бликват сълзи на очите на мечтателя, горят неговите бледи, овлажнени бузи и такава непреодолима радост изпълва цялото му същество? Защо цели безсънни нощи минават като един миг в неизчерпаемо веселие и щастие и когато през прозореца зората блесне с розов лъч и освети мрачната стая със своята съмнителна фантастична светлина, както става у нас, в Петербург, нашият мечтател, морен, измъчен, се хвърля на леглото и заспива цял във възторжени тръпки от своя болезнено потресен дух и с такава мъчително-сладка болка в сърцето? Да, Настенка, ще се измамиш и неволно, без да искаш, ще повярваш, че същинска, истинска страст вълнува душата му, неволно ще повярваш, че има нещо живо, осезаемо в неговите безплътни блянове! А виж каква измама — ето например любовта с цялата неизчерпаема радост, с всичките си томителни мъки е слязла в гърдите му… Погледнете го само и ще се убедите! Вярвате ли, като го гледате, мила Настенка, че наистина той никога не е познавал оная, която много е обичал в своята екзалтирана мечта? Та нима той я е виждал само в прелъстителни призраци и само му се е присънвала тая страст? Нима наистина те не са минали ръка за ръка толкова години от живота си — сами, заедно, презрели целия свят и съединили всеки своя свят, своя живот с живота на другия? Нима в късен час, час на раздяла, тя не е лежала — разплакана и страдаща на гърдите му, без да чува бурята, разиграла се под суровото небе, без да чува вятъра, който откъсвал и отнасял сълзите от черните й мигли? Нима всичко това е било мечта — и тоя парк, печален, изоставен и див, с пътечки, обрасли с мъх, самотен и мрачен, където те така често са ходили двама, надявали са се, тъгували, обичали, обичали са се един друг толкова дълго, „толкова дълго и нежно“! И тази странна, прастара къща, дето тя е живяла толкова време самотно и тъжно със стария си, навъсен мъж, вечно мълчалив и жлъчен, който ги е плашел, тях, плахите като деца, унило и боязливо крили един от друг любовта си? Как са се мъчили, как са се бояли, колко невинна и чиста била любовта им и колко (ами така е, Настенка) лоши били хората! Но боже мой, та нима не е тя, която той е срещнал после, далеч от бреговете на своята родина, под чуждо небе, южно и жарко в дивния вечен град, сред блясъка на бала, сред гърмящата музика, в палат (непременно в палат), потънал в море от светлини, на тоя балкон, обвит в мирти и рози, дето тя, щом го позна, така бързо свали маската си и пошепна: „Аз съм свободна“, затрепери, хвърли се в прегръдките му и извиквайки от възторг, и притиснати един до друг, те в един миг забравиха и тъгата, и раздялата, и всички мъчения, и тъжния дом, и стареца, и мрачния парк в далечната родина, и пейката, на която с последна, страстна целувка тя се беше отскубнала от изтръпналите му в отчаяна мъка прегръдки… О, съгласете се, Настенка, че ще трепнеш, ще се смутиш и изчервиш като ученик, току-що пъхнал в джоба си открадната от съседната градина ябълка, когато някакъв дълъг, силен момък, веселяк и смешник, ваш незван приятел, отвори вратата ви и викне, сякаш нищо не е било: „А аз, братко, в момента се връщам от Павловск!“ Боже мой! Старият граф е умрял, настава неизказано щастие — пристигат хора от Павловск!