Бели нощи (Сантиментален роман)
- Автор: Достоевский Федор Михайлович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дамян Тодоров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Бели нощи (Сантиментален роман)». Краткое содержание книги:
И тя отново се заля в сълзи.
— Боже мой! Та нима никак не може да се помогне на мъката? — извиках аз, като скочих от пейката съвсем отчаян. — Кажете, Настенка, не може ли, да речем, аз да отида при него?…
— Нима това е възможно? — каза тя и изведнъж вдигна глава. — Не, разбира се, не! — заявих аз, като се опомних. — Ето какво: напишете му писмо.
— Не, това е невъзможно, това не бива! — отвърна тя решително, но вече с наведена глава и без да ме гледа.
— Как да не бива, защо да не бива? — продължих аз, хванал се за своята идея. — Но знаете, Настенка, какво писмо! От писмо до писмо има разлика и… Ах, Настенка, това е така! Доверете ми се, моля ви! Аз няма да ви дам лош съвет. Всичко това може да се нареди! Та вие сте направила първата крачка — защо тогава…
— Не бива, не бива! Тогава аз като че ли се натрапвам…
— Ах, добричката ми Настенка! — прекъснах я аз, без да крия усмивката си. — Не, не; вие най-сетне сте в правото си, защото той ви е обещал. Пък и по всичко виждам, че той е деликатен човек, че е постъпил добре — продължавах аз и все повече и повече се въодушевявах от логичността на собствените си доводи и убеждения. — Как е постъпил той? Свързал се е с обещание. Казал е, че за никоя друга освен за вас няма да се жени, ако само се жени; а на вас е оставил пълната свобода, ако искате, да се откажете от него… В такъв случай вие можете да направите първата крачка, вие имате право, имате предимство пред него, да речем например, ако бихте поискали да го освободите от дадената дума…
— Слушайте, вие как бихте го написали?
— Какво?
— Ами това писмо.
— Ето как бих го написал: „Милостиви господине…“
— Непременно така ли трябва — „милостиви господине“?
— Непременно! Впрочем защо пък. Мисля, че…
— После, после! По-нататък!
— „Милостиви господине! Извинете, че аз…“ Впрочем не, не са нужни никакви извинения! Тук самият факт всичко оправдава, пишете просто:
„Аз ви пиша. Простете моето нетърпение; но цяла година живях с щастливата надежда; виновна ли съм, че сега не мога да понеса нито ден съмнение? Сега, когато сте пристигнали вече, вие може би сте променили вече своите намерения. Тогава това писмо ще ви каже, че не роптая и не ви обвинявам. Не ви обвинявам за това, че нямам власт над сърцето ви; такава ми е съдбата!
Вие сте благороден човек. Вие не ще се усмихнете, не ще се ядосате на моите нетърпеливи редове. Спомнете си, че ги пише една злочеста девойка, че тя е сама, че няма нито кой да я научи, нито да я посъветва и че тя никога не е умеела сама да овладява сърцето си. Но простете ми, че в моята душа, макар и за един миг се е промъкнало съмнението. Вие не сте способен дори мислено да обидите оная, която така ви е обичала и обича.“
— Да, да! Това е точно така, както аз си мислех! — завика Настенка и радост засия в очите й. — О, вие разрешихте моите съмнения, сам бог ви прати! Благодаря, благодаря ви!
— За какво? За това, че бог ме е пратил ли? — отвърнах аз, като гледах с възторг нейното радостно личице.
— Да, макар и за това.
— Ах, Настенка! Ние сме благодарни на някои хора, макар и за това, че живеят заедно с нас. Аз ви благодаря за това, че ви срещнах, за това, че цял живот ще ви помня!
— Е, стига, стига! А сега ето какво, слушайте: тогава се условихме, че щом пристигне, той веднага ще ми съобщи, че ще ми остави писмо на едно място, у едни мои познати, добри и сърдечни хора, които нищо не знаят за това; или ако не бива да ми пише писмо, защото в едно писмо невинаги всичко може да се разкаже, то същия ден, щом пристигне, ще дойде точно в десет часа тук, където бяхме решили с него да се срещнем. За неговото пристигане вече зная; но ето вече трети ден няма нито писмо, нито той идва. Да оставям баба сутринта, не бива. Предайте утре вие сам писмото ми на ония добри хора, за които ви казах: те веднага ще го препратят; а ако има отговор, вие сам го донесете в десет часа вечерта.
— Но писмото, писмото! Нали преди това трябва да се напише писмото! Освен ако всичко това стане вдругиден.
— Писмото… — отвърна Настенка, като се обърка малко — писмото… но…
И спря. Отначало отвърна личицето си от мен, пламна като роза и изведнъж усетих в ръката си писмо, очевидно отдавна вече написано, съвсем готово и запечатано. Някакъв познат, мил, грациозен спомен премина през съзнанието ми.
— R, o-ho-s, i-si, na-na — почнах аз.
— Rosina! — запяхме и двамата, като аз едва ли не я прегръщах от възторг, а тя цяла се бе изчервила до последна степен и се смееше през сълзи, които трептяха като бисерчета на черните й мигли.