Бели нощи (Сантиментален роман)
- Автор: Достоевский Федор Михайлович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дамян Тодоров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Бели нощи (Сантиментален роман)». Краткое содержание книги:
Мислех, че след това той ще ни навестява все по-често и по-често — но не излезе така. Той почти съвсем престана да идва. Случваше се да се отбие така, веднъж в месеца, и то само за да ни покани на театър. Ходихме после още два пъти. Само че аз бях съвсем недоволна от това. Виждах, че просто му е жал за мен, дето така ме е изоставила баба, и нищо повече: да седя, не ми се седи, да чета, не ми се чете, да работя, не ми се работи, понякога се смея и правя нещо напук на баба, друг път просто плача. Най-сетне отслабнах и едва не се разболях. Оперният сезон мина и квартирантът съвсем престана да ни навестява; а когато се срещахме — все на същата стълба, разбира се, — той така мълчаливо, така сериозно ще поздрави, сякаш не му се говори, и дори съвсем ще слезе чак до входа, а аз все още стоя на средата на стълбата, червена като вишня, защото цялата ми кръв почна да нахлува в главата, когато го срещах.
Ей сега идва краят. Точно преди година, през месец май, квартирантът идва при нас и казва на баба, че той съвсем си е свършил работата тук и че трябва пак да замине за една година в Москва. Щом чух това, аз побледнях и се отпуснах на стола като мъртва. Баба нищо не забеляза, а той, след като съобщи, че си заминава, поклони се и си излезе.
Какво да правя? Мислих — мислих, мъчих се — мъчих се и най-после се реших. На другия ден той трябваше да замине, а аз реших да свърша всичко вечерта, когато баба отиде да спи. Така и стана. Свързах на вързопче всичките си дрехи, необходимото бельо и с вързопа в ръце, ни жива, ни мъртва, тръгнах към мансардата на нашия квартирант. Мислех, че вървя цял час по стълбата. А когато отворих вратата му, той просто извика, като ме видя. Мислел, че съм привидение и се спусна да ми дава вода, защото едва се държах на краката си. Сърцето ми така туптеше, че главата ме заболя и разумът ми се размъти. А когато се опомних, почнах направо с това, че сложих моя вързоп на леглото му, самата седнах до него, закрих лице с ръцете си и сълзите ми рукнаха като порой. Той, изглежда, в миг разбра всичко и стоеше пред мен блед и така тъжно ме гледаше, че сърцето ми се късаше.
— Слушайте — почна той, — слушайте, Настенка, нищо не мога да направя, аз съм беден човек; засега нямам нищо, дори прилична служба; та как ще живеем, ако се оженя за вас?
Дълго говорихме, но аз накрая изпаднах в изстъпление, казах, че не мога да живея при баба, че ще избягам от нея, че не искам да ме забождат с карфица и че ако той иска, ще тръгна с него за Москва, защото не мога да живея без него. И свян, и любов, и гордост — всичко наведнъж говореше в мен и аз едва не паднах в конвулсии на леглото. Така се боях да не откаже!
Той поседя няколко минути мълчаливо, после стана, приближи се до мен и ме хвана за ръка.
— Слушайте, моя добра, моя мила Настенка! — почна той също през сълзи. — Слушайте! Кълна ви се, че ако някога бъда в състояние да се оженя, то непременно вие ще станете моето щастие; уверявам ви, сега само вие можете да бъдете моето щастие. Слушайте: аз заминавам за Москва и ще остана там точно една година. Надявам се да си уредя работите. Когато се върна и ако вие още не сте ме разлюбила, кълна ви се, ние ще бъдем щастливи. А сега ми е невъзможно, не мога, нямам право да ви обещая каквото и да било. Но, повтарям, ако след една година това не стане, то когато и да е, непременно ще стане; разбира се — ако не предпочетете някой друг, защото не мога и не смея да ви обвързвам с някаква дума.
Ето какво ми каза и на другия ден замина. Решихме заедно да не казваме на баба нито дума. Така искаше той. Е, ето сега почти свършва цялата ми история. Мина точно година. Той е пристигнал, вече е тук цели три дни и… и…
— И какво? — извиках аз, горейки от нетърпение да чуя края.
— И досега не е дошъл! — отвърна Настенка, сякаш събираше сили. — Нито помен от него…
При тия думи тя се спря, помълча малко, наведе глава и изведнъж закри лицето си с ръце и зарида така, че сърцето ми се преобърна от тия ридания.
Никак не очаквах такава развръзка.
— Настенка! — почнах аз с плах и проникновен глас. — Настенка, за бога, не плачете! Отде знаете? Може би още го няма…
— Тук е, тук е! — подхвана Настенка. — Той е тук, зная това. Ние се условихме още тогава, през оная вечер, преди заминаването му: когато вече си казахме всичко, което ви преразказах, и се условихме, ние дойдохме тук да се поразходим, точно по тая крайбрежна улица. Часът беше десет; седнахме на тая пейка; аз вече не плачех, сладко ми беше да слушам какво говореше… Той каза, че веднага след пристигането си ще дойде у нас и ако аз не се откажа от него, ще кажем всичко на баба. Сега е пристигнал, зная това, а го няма, няма го!