Морелси
- Автор: Миевил Чайна
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Пост-апокалипсис
Электронная книга - «Морелси». Краткое содержание книги:
Колоритни герои обитават страниците — сред тях едно „кърваво момче“, чиито авантюри оформят гръбнака на повествованието; странни брат и сестра, решени да доведат докрай незавършеното пътешествие на родителите си към митичната начална железопътна линия, от която започва морето от релси; еднорък капитан, безмилостно преследващ своя блян — огромния, почти бял кърт, известен като Джак Присмехулника…
Морелси е алтернативна версия на великия Моби Дик на Херман Мелвил и навява асоциации както с приключенските класики на Робърт Луис Стивънсън, така и с научнофантастични еталони като Дюн на Франк Хърбърт. Тя е и пленителен разказ, преливащ от чудеса и странни ужаси, в който вилнеят пирати и мародери, извършват се зверства и чудеса, смайват ни стил и въображение.
— Късмет имаш, че няма да се връщаш пеша — заяви Браунол на Шам. Той дъвчеше устната си. Тя нямаше да го накара. Ала самата идея, самата мисъл да пристъпваш плахо, крачка след крачка, предпазливо, по прашните траверси и да избягваш ужасната земя, по обратния път чак до влака, го накара да преглътне.
и тъй, той зачака. Взираше се ту в морелсите, ту отново в развалината. Йенс Торн метна ръждиви гайки по една далечна сигнална кутия. Сесили Клайми се залови да мери, само Каменноликите знаят защо, със сложен секстант. Ънкъс Стоун си пееше и дращеше по боклуците. Имаше хубав глас — дори и Браунол не му се тросна да млъкне. Стоун пееше стара песен за падане на земята и спасение от подземен принц.
Дневните прилепи кацнаха. Два проскубани заека наблюдаваха екипажа и Шам вдигна фотоапаратчето си — най-доброто, което Воам и Трус можеха да си позволят и което му поднесоха като подарък с радостно „Тадам!“.
— Ей! — главата на Хоб Вуринам се подаде от един хоризонтален илюминатор. Той я тръсна и от косата му се надигна прах.
— и к’во? — подвикна му Браунол. — Как е положението?
— Ами… — отвърна Вуринам и се изплю през борда. — Нищо. Сигурно е тука от един милион години. Ама локомотивът вече си е отишъл. Неведнъж.
Браунол кимна.
— А последният вагон?
— Ами… — рече Вуринам. — За това… Нали казваше на Шам Сурап да стои там и да си трае? — Вуринам се ухили. — Може и да ти се прище да размислиш.
Седем
Шам се промъкваше през стая, катурната настрана. Стъпваше по под, който някога е бил стена. Пътят, по който избра да заобиколи другарите си, беше задръстен с какво ли не.
— Виждаш ли проблема? — попита Вуринам. Имаше врата — сега тя се намираше на тавана и леко поотзяваше. — Заклещена е — поясни Вуринам, — а ние всичките сме малко едрички.
Не беше справедливо. Почти непрекъснато екипажът додаваше на Шам с приказки, че бил едър за възрастта си, а така си и беше. Той не беше най-малкият от екипажа на „Медис“ нито най-дребният, нито пък най-лекият. Йехат Бор беше висок има-няма метър, мускулест и с мечешка сила. Можеше да се изправя на ръце и да прави опори. Мяташе харпуна надалече почти колкото Бинайтли. Правеше обръщания, увиснал на въже. Обаче Шам се оказа най-дребният и най-лекият тук и сега.
— Мен изобщо не трябва да ме има тук. — На Шам му докривя, като чу как гласът му внезапно затрепери. Ала беше тук, нали така? Промъкна се тук, тласкан от внезапен копнеж за приключения и вселената се бе отзовала на неговата шашарма. Работата му беше да бинтова и да вари чай, моля, моля, а не да си натриса гъза в разпломбирани влакове, претърпели крушения.
„О, Каменнолики!“ — помисли си той. Не му се влизаше в купето… но как му се щеше да му се иска!
— Казах ти аз — измърмори някой. — Зарежи, той няма да…
— Стига де — рече Вуринам. — Ти нали си падаш по останки? — Той погледна Шам в очите. — Какво ще кажеш?
Всичките му колеги от екипажа го гледаха. Срамът или храбростта накараха Шам да се съгласи? Добре де, и тъй, и инак.
Той се вкопчваше, набираше се. Риташе. Същото е, като да изследваш изоставени сгради в Стрегай, рече си. Беше го правил. Не че се справяше блестящо, ама беше по-добър, отколкото бихте предположили. Избутаха краката и задника му, той се загърчи, спря да диша и издрапа през пролуката.
Зад вратата беше тъмно. Прозорците по сегашния таван на вагона бяха изпочупени. Прашни лъчи светлина падаха от дупките, хвърляха светли петна и осветяваха пръст, плесен, парчета хартия, парцали.
— Не се вижда много-много — обади се Шам. Задрапа по-смело, катурна се и тупна долу с трясък. „Е… — помисли си той предпазливо, докато си бършеше ръцете. — Не е чак толкова зле.“
— Готово — докладва той. — Какво има тук?
Не кой знае какво. Задната стена на вагона беше разбита с таран отвън, отдавна. Очите на Шам привикнаха към полумрака. Пръснатите хартии все още бяха изпъстрени с откъслеци от написано, твърде малки, че да се схване смисълът. Имаше купчини пепел.
— Само боклуци — установи той. Прозорците в краката му бяха отворени към земята. Тя бе толкова близо, че той потръпна.
Не бе за учудване, разбира се, че това наведе Шам на мисли за баща му. Те се тътреха из черепа му бавно като стар товарен влак. Такава ли е била гледката и когато влакът на баща му се е обърнал? Оцелели нямаше, не се чу нито дума. Шам си беше представял влака много пъти — издължена крипта на колела. Ала не и прекатурен ето така. Провал на въображението му, който сега той поправи. Подсмръкна.