Морелси
- Автор: Миевил Чайна
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Пост-апокалипсис
Электронная книга - «Морелси». Краткое содержание книги:
Колоритни герои обитават страниците — сред тях едно „кърваво момче“, чиито авантюри оформят гръбнака на повествованието; странни брат и сестра, решени да доведат докрай незавършеното пътешествие на родителите си към митичната начална железопътна линия, от която започва морето от релси; еднорък капитан, безмилостно преследващ своя блян — огромния, почти бял кърт, известен като Джак Присмехулника…
Морелси е алтернативна версия на великия Моби Дик на Херман Мелвил и навява асоциации както с приключенските класики на Робърт Луис Стивънсън, така и с научнофантастични еталони като Дюн на Франк Хърбърт. Тя е и пленителен разказ, преливащ от чудеса и странни ужаси, в който вилнеят пирати и мародери, извършват се зверства и чудеса, смайват ни стил и въображение.
— Отговорът ти минава — реши Вуринам. — Значи работата е в размера? Ако изкарат Яшкан срещу двойка къртоплъхове или срещу нещо колкото него, няма да имаш възражения?
— Направо ще заложа — измърмори Шам.
— Другия път трябва да издаяниш — рече Хоб.
— Вуринам — принуди се Шам да продължи. — Капитанката какво попита „Багсафт“? А като хванахме големия кърт, защо тя ни попита какъв е на цвят?
— А… — Вуринам спря да подръпва периферията на шапката си, обърна се и погледна Шам. — Ами…
— Това е нейната философия; нали? — попита Шам.
— Ти пък какво ли разбираш от тия работи? — попита след малко Хоб Вуринам.
— Нищо — смънка Шам. — Аз само така предположих, че тя търси нещо. С определен цвят. Значи трябва да има философия. Тя питаше дали са го видели. Какъв е цветът?
— Толкова си туткав на табла — рече Вуринам. Погледна наблюдателницата, после — отново Шам. — Хич не те бива в катеренето. — Шам се размърда неловко под погледа му. — А като видиш вехти боклуци, и се размечтаваш. За доктор не те бива. Но това беше добро умозаключение, Шам Сурап.
Той се наведе към него.
— Тя го нарича „костен“ — заговори тихо. — Или понякога кокален. Веднъж я чух да го описва като „зъбен“. Сега, аз не бих ѝ прекословил, нито бих настоявал за троен дял от цената на кърта — щом иска, нека си му казва така, но аз на нейно място бих му казвал жълто. — Той се изправи. — Нейната философия… — произнесе той, брулен от вятъра — е жълта.
— Виждал ли си я?
— Само на плоскография. — Вуринам описа гърбица с ръка.
— Голям — рече той. — Много… голям. — Той зашепна. — Голям и жълт.
Философии. Време беше Шам да се запита дали това иска в този живот — да се отдаде на една философия и да я преследва безжалостно. Но колкото повече научаваше за къртоловните влакове, толкова по-ясно ставаше, че от тях, от философиите, му се повдига. Предизвикваха у него някакво нервно раздразнение. „Можеше да се досетя“ — помисли си той.
Почти нищо не изкушаваше нощем Шам освен съня. Но след този разговор той бе твърде напрегнат, че да се отдаде на унилите си сънища. Седеше на койката си, доколкото тя му позволяваше. Вслушваше се в стърженето и хъркането на вятъра и на металните части на почиващия си къртоловен влак. Най-накрая стана.
Промъкна се разтреперан през купето и спящите в него. Не беше лесно сред едно толкова завъртяно и задръстено с оборудване пространство. Всяка стъпка бе преодоляване на въжета и парцали, дрънчащи железа, тенекиени уреди, джунджуриите, с които сантименталните железничари създаваха уют в подвижния състав. От ниските тавани висяха всякакви чудесии, в които можеше да си удариш главата. Но времето, прекарано на релси, го беше променило. Шам вече не беше аджамия.
Нагоре. Нощната смяна мърдаше по останалите горни палуби, но Шам си траеше. Все по-надълбоко в огромния, студен мрак на морелсите, там, където нощните лампи се полюшваха в редица и около всяка от тях кръжаха нейни верни пеперуди. Край тях блещукаха железни жици, сенки се гонеха по траверсите. Шам не виждаше звезди.
Искаше му се да мине по покрива на влака, да стигне въжената стълба, да се изкачи на наблюдателницата. После му се искаше да направи неприличен жест по посока на мястото, където спеше Вуринам, и да се покатери, брулен от вятъра, на платформата, на която някой клетник — дежурен, клечеше до печка с два реотана и се взираше в невидимия хоризонт.
Само най-големия безумец сред капитаните би ловувал и се прехвърлял от линия на линия нощем. Вахтата се оглеждаше за светлини, които можеше да са други ловци, в най-лошия случай пирати — или пък, много вероятно, останки, носени от теченията. Тъкмо това, рече си Шам, искаше да види той.
Не просто — просто! — да забележи издигаща се купчина покрити с бетонни струпеи подпорни греди или разрушен черен купол, или боклуци, или артефакти от хоросан, стъкло и електроинсталация, надигащи се сред морелсите. Но да открие останки, задвижван от окултния източник, захранващ най-редките сред тях, какъвто и да бе той. Издаващи звуци, излъчващи светлина, прилежно изпълняващи забравени планове. Това искаше той, не някаква си тъпа капитанска философия.
Шам погледна поклащащата се стълба. Изруга. То пък все едно не беше ужасно студено и не го тресеше шубе. и да се качи там, горе, и да види нещо, нищо нямаше да се случи. Капитан Нафи щеше да го отбележи на картата, за да го предаде на други. „Медис“ щеше да продължи да ловува къртици.
„По-добре нищо да не намирам“ — помисли си Шам нацупено като дете и се промъкна премръзнал обратно в леглото си; отказваше да се засрами от себе си.