Микро
- Автор: Крайтон Майкл, Престон Ричард
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978–954–655–287–7
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Микро». Краткое содержание книги:
Седем специализанти биолози от Кеймбридж, Масачузетс, са привлечени от новооснована компания, занимаваща се с биотехнологии. „Наниджен Майкротекнолъджис“ ги изпраща в своята загадъчна лаборатория на Хаваите, като им обещава достъп до средства, които ще открият нови хоризонти пред науката. Но щом се озовават в джунглите на Оаху, младите учени попадаш във враждебна среда, в която изненадите и опасностите дебнат на всяка крачка. Въоръжени единствено с познанията си за природата, те се превръщат в жертва на невероятно мощна и необуздана технология. За да оцелеят, трябва да овладеят оръжията на самата природа.
„Микро“ изправя природа срещу технологии в типичния за Крайтън стил. Довършен от автора на научнопопулярна литература Ричард Престън, този рушащ границите трилър смесва научните факти със завладяваща художествена измислица, за да създаде поредния вълнуващ технологичен шедьовър.
Вселена, която е твърде малка, за да се види, но е твърде опасна, за да се подмине…
Докато отговаряше, тя отново се зае с дисекцията, като се помръдна така, че се опря в Питър. Изглеждаше случайно и тя с нищо не показа, че е забелязала. Но пък беше прочута с флиртовете си.
— И какво му е специалното на този бомбардировач? — поинтересува се Питър.
Бръмбарите бомбардировачи дължаха името си на способността да изстрелват горещ зловонен спрей във всяка посока от въртяща се „оръдейна кула“ в края на коремчето. Спреят беше достатъчно неприятен, за да държи жабите и птиците настрана, и достатъчно отровен, за да убие моментално по-дребни насекоми. Още от началото на миналия век учените се мъчеха да разберат как бръмбарите бомбардировачи постигат това и днес механизмът вече бе добре известен.
— Бръмбарите произвеждат попарващ бензоквинонен спрей, който се получава от отделни съединения, съхранявани в тялото — обясни тя. — Имат две торбички в задната част на телцето — в момента ги отварям, нали ги виждаш? Първата съдържа веществото хидроквинон и окислител, водороден пероксид. Втората торбичка представлява твърда камера и съдържа ензими, каталази и пероксидази. Когато бъде нападнат, бръмбарът мускулно изстисква съдържанието на първата торбичка във втората, където съставките се комбинират и се получава експлозивна струя бензоквинон.
— А тази конкретна буболечка?
— Тя има още нещо в арсенала си — отвърна Ерика. — Наред с останалото произвежда и кетона 2-тридеканон. Той има свойствата на репелент, но действа и като сурфактант или овлажняващ агент, който ускорява разпръскването на бензоквинона. Искам да разбера къде се произвежда кетонът.
Тя леко докосна ръката му.
— Според теб не се произвежда от бръмбара, така ли? — поинтересува се Питър.
— Не е задължително. Може да се произвежда от някакви бактерии.
Това беше доста често срещано явление в природата. Производството на защитни вещества изисква енергия и ако някое животно може да използва бактерии, които да работят вместо него, толкова по-добре.
— Този кетон среща ли се другаде? — Това би могло да бъде довод в полза на теорията за бактериалния произход.
— Да, при някои гъсеници.
— Между другото, защо работиш толкова късно? — попита той.
— Всички го правим.
— Защото?
— Защото не искам да изоставам и смятам, че следващата седмица ще съм заминала. За Хаваите.
Джени Лин държеше хронометър и наблюдаваше сложен апарат — някакви растения с големи листа, ядени от гъсеници под голям стъклен похлупак, свързан чрез стъклена тръба с други три похлупака, под които също имаше растения, но не и гъсеници. Малка помпа контролираше движението на въздуха между съдовете.
— Вече знаем най-общата ситуация — каза тя. — В света има известни триста хиляди вида растения и деветстотин хиляди вида насекоми, като много от тях се хранят с растения. Защо тогава растенията не са изчезнали напълно? Защото отдавна са създали защитни механизми срещу враговете си. Животните могат да избягат от хищниците, но растенията не могат.
Затова са се специализирали в химическата война. Произвеждат собствени пестициди, токсини, от които листата им стават неприятни на вкус, или пък отделят летливи вещества, които привличат хищници, хранещи се с насекоми. А понякога отделят вещества, които предупреждават други растения да направят листата си по-отровни и негодни за ядене. В случая измерваме точно това — общуването между растенията.
Гъсениците в първата колба караха растението да отдели химикал, растителен хормон, който достигаше до другите колби. Останалите растения увеличаваха производството на никотинова киселина.
— Целта ми е да измеря скоростта на реакция — обясни тя. — Затова използвам три съда. Ще откъсна листа от различни места, за да измеря количеството киселина в тях, но веднага щом отрежа листо от едно растение…
— То ще реагира така, сякаш е атакувано, и ще отдели още летливи вещества.
— Именно. Затова са и похлупаците. Знаем, че реакцията е относително бърза, в рамките на минути. — Джени посочи една кутия. — Измервам летливите вещества с високоскоростна газова хроматография, а добивът на листата си е съвсем обикновен. — Тя погледна хронометъра. — А сега, ако ме извиниш…
Джени вдигна първия похлупак и започна да реже листа отдолу нагоре, като ги подреждаше внимателно.
— Хей, хей, хей, какво става тук?