Първичен инстинкт
- Автор: Осбърн Ричард
- Язык: болгарский
- Переводчик: Десислава Лазарова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Първичен инстинкт». Краткое содержание книги:
— Не мисля, че ще вземе да се крие зад някой — каза Ник със странна усмивка. — Дори съм склонен да се обзаложа, че изобщо няма да се крие.
— Но откъде, по дяволите, знаете? Никой от нас не може да си позволи грешки тук, най-малко вие, Кърън.
— Казах, че поемам отговорността — обади се Уокър.
— Така ли? Навярно заради предчувствията на Кърън? — Корели не можеше да повярва, че един съзнателен и отговорен лейтенант от полицията като Уокър ще се наеме да върши подобни безумия.
— Тя няма да се крие — повтори Кърън. — Не е в стила й. Катерин Трамел обича тръпката от риска.
Талкът поклати глава.
— Тогава тя е също толкова откачена, колкото и вие, Кърън.
— Ей, капитане — обади се Гюс Моран, — нали знаете онова за краставите магарета…
Глава пета
Ник Кърън не би го признал — пред Гюс и пред самия себе си, — но той се радваше, че ще види Катерин Трамел. През двадесет и четирите часа, откак се бяха срещнали, той почти непрекъснато мислеше за нея. Не само красотата й го привличаше. Имаше нещо около нея, нещо, което го хипнотизираше. Мислите му непрекъснато се връщаха към всяка дума от разговора при кратката им среща предния ден. Четейки романа й, той се бе опитал да надникне в душата й. По пътя към Стинсън го изпълни радост от предстоящата среща и нетърпение да види как ще се държи тя сега, след като вече има служебно решение, че е заподозряна.
Типът на буйното богато момиче, което си играе с огъня, не бе непознат за детектива от „Убийства“. Обаче щом станеше горещо, богатите момичета бягаха под закрилата на своите семейства. Но Ник усещаше с цялото си същество, че Катерин Трамел няма да играе тази игра. Поне засега не. Той вече предвкусваше удоволствието да провери докъде може да я дразни и как тя ще се отбранява.
Тя не изглеждаше изненадана от идването им. Дори за част от секундата в погледа й се мярна нещо като радост, сякаш е приятно развълнувана, че отново са се появили пред вратата й. Беше небрежно облечена, по шорти и тениска с избеляла емблема на университета в Бъркли на гърдите. Не носеше грим, кожата й направо излъчваше свежест, очите й синееха бодро. Явно не беше прекарала нощта, проливайки сълзи по изгубеното си приятелче.
Ник започна направо.
— Мис Трамел, бихме искали да дойдете с нас в града и да отговорите на някои въпроси.
Тя го изгледа внимателно с онази леко присмехулна усмивка на устните и попита:
— Арестувате ли ме?
— Щом така искате.
— Може ли да попитам дали ще има от онова шоу — правата, белезниците, едно обаждане…
— Съвсем като на кино, мадам — потвърди Гюс.
— Ще бъде ли необходимо? — попита Ник.
Катерил Трамел се поколеба за миг, като че се изкушаваше да провокира представлението. После сякаш реши друго.
— Не, не мисля, че ще е необходимо.
— Тогава да тръгваме — предложи Ник. — Градът е далеч.
— Ъм… може ли да облека нещо по-подходящо? Само за минута?
Гюс Моран и Ник Кърън кимнаха.
— Добре — усмихна се тя. После отвори вратата и им направи знак да влязат.
— Разположете се — добави и изчезна в съседната стая.
Билата беше последен вик на модния дизайн, удобните мебели си поделяха хола с футуристични творения от матирано ковано желязо и блестящ хром. Картините бяха забележителни, но много по-интересна се оказа масичката за кафе пред двамата детективи с купчина леко пожълтели изрезки от вестници — дълги статии от двата големи всекидневника на Сан Франциско, „Хроникъл“ и „Екзаминър“, със заглавия, които Ник знаеше твърде добре.
НАРКОЧЕНГЕ, ЧИСТО СЛЕД СТРЕЛБА ПО ТУРИСТИ твърдеше „Екзаминър“; СЪДЪТ ОНЕВИНЯВА СМЪРТОНОСНИТЕ ИЗСТРЕЛИ пригласяше „Хроникъл“. Към тях бяха прибавени изрезки от двата най-известни опозиционни вестника „Ийст Бей Експрес“ и „Гардиън“, дълги статии, които прокламираха невинността на Ник, но само защото го смятаха за жертва на една архаична система, според която купуването и притежаването на наркотици представлява криминално деяние.
Ник имаше чувството, че някой му е зашлевил плесница. Не можа да стори нищо друго, освен да се втренчи в собствената си история, от която му се повдигаше, в лицето си със завинаги застиналия сърдит поглед към фотографа на „Екзаминър“, който го беше издебнал на стълбите пред съда. Сам той бе признал, че няма много невинен вид на тази снимка, напротив, изглеждаше отвратително виновен.