Кралица на кошмара
- Автор: Блейк Кендар
- Серия: Anna #2
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1770-3
- Переводчик: Георги Иванов Иванов
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Кралица на кошмара». Краткое содержание книги:
Неговите приятели му повтарят, че Анна се е жертвала, за да може Кас да живее – не за да броди по улиците като мъртвец. Кас знае, че те са прави, но никое живо момиче не може да се сравнява с мъртвото момиче, в което той се е влюбил.
Сега той вижда Анна навсякъде – понякога в кошмарите си, понякога като видение наяве. Но нещо не е наред. Анна изглежда измъчена, смазана от тежестта на нещо невидимо за Кас. Най-накрая Кас разбира – Анна е в Ада!
Тя го е спасявала повече от веднъж, сега е време той да върне услугата.
– Какво има? – пита угрижено Гидиън.
– А, нищо. Имам огромно мокро петно на задника, защото бях седнал под едно дърво. Честно, земята тук така и не изсъхва.
Той се смее и затваряме.
На влизане в училище Дан Хил ме удря по рамото.
– Хей – казва той. – Имаш ли записки от часа по история вчера? Може ли да си ги препиша по време на самостоятелна подготовка?
– Да, що не – казвам леко изненадан.
– Мерси, пич. По принцип бих взел от някое от момичетата, нали се сещаш – усмихва ми се през рядката ограда на зъбите си, – но се мъча да вържа четворка, а ти имаше най-високата оценка на миналия тест, нали?
– Да.
Наистина имах най-високата оценка. За моя огромна изненада и за голямо щастие на майка ми.
– Яко. Абе, чух, че вчера в мола май нещо си бил друсан.
– Видях една рокля, която Кармел иска, и я посочих на Томас Сабин – свивам рамене. – Хората в това училище си измислят всякакви простотии.
– Да – казва той. – И аз така си помислих. До после, пич.
Тръгва в друга посока. Дан май е готин. Ако извадя късмет, ще разкаже алибито ми на още няколко човека. Всъщност малко вероятно. Опроверженията винаги ги публикуват в малко каре на гърба на вестника. Скучната история винаги губи по точки, независимо дали е истината или не. Просто това е положението.
– Как може да не обичаш пица с препечено пилешко и чеснов сос – пита Кармел, докато набира номера за поръчка. – Сериозно? Само с гъби и добавка кашкавал?
– И домати – казва Томас.
– Просто обикновени, нарязани домати? – Кармел се обръща към мен невярващо. – Той не е от тази планета.
– Има нещо такова – казвам аз от хладилника, от който взимам безалкохолни.
У нас сме, ще си пускаме филм от „Нетфликс“. Идеята беше на Кармел – решавам да го приема като знак, че предпочита да се видим на спокойствие, а не че иска да ме държи далеч от обществото.
– Може би се държи като джентълмен, Кармел – казва майка ми, която минава, за да си долее студен чай. – Избягва чесъна заради теб.
– Отврат – казвам аз и Томас се засмива.
Този път Кармел е тази, която се изчервява. Майка ми се усмихва.
– Ако поръчате по една от всяка, може да си разделя доматената с Томас, а вие с Кас другата.
– Добре. Но ще видите, че ще ви се дояде от пилешката, като дойде.
Тя поръчва и тримата се отправяме към всекидневната, за да гледаме повторението на „Смешно отделение“, докато дойдат пиците и си пуснем филма. Точно сядаме и Кармел пак скача с телефон в ръка, ожесточено пишейки съобщения.
– Какво има? – пита Томас.
– Ами, има някакво събиране за учене преди изпитите и малко парти – казва тя и излиза на верандата. – Казах на Натали и Аманда, че може да мина после, ако не се забавим с филма. Ей сега се връщам.
Когато вратата се затваря след нея, сръгвам Томас.
– Не те ли притеснява, като се изнизва така? – питам.
– Какво имаш предвид?
– Ами… – започвам, но и аз не съм сигурен точно какво.
Просто ако Кармел се опитва да ме води с приятелите си понякога, то с Томас почти не го прави. Предполагам, че това го притеснява, но не знам как да го попитам тактично. А и за какви изпити ще учи точно? Моите вече минаха с изключение на един. Учителите тук обичат да претупват последните няколко седмици. Не че се оплаквам.
– Нали си ѝ гадже? – изтърсвам накрая. – Не трябва ли да те влачи със себе си, като се вижда с приятели?
Не формулирах нещата по най-добрия начин, но той не изглежда обиден или дори изненадан. Само се ухилва.
– Не знам какво сме технически – казва тихо. – Но при нас нещата не седят така. Различни сме.
– Различни – промърморвам, макар че замечтаният и леко глуповат израз на лицето му е трогателен. – Всички искат да бъдат различни. Не ти ли е хрумвало, че има причина това „да бъдем като всички останали“ да си остава класика?
– Тежки думи за някой, чието последно гадже е умряло през 1958 – отговаря Томас и се скрива зад глътка безалкохолно.
Ухилвам се и се обръщам пак към телевизора.
Анна е на прозореца. Застанала е в храстите пред къщата и се взира в мен.
– Боже!
Набирам се нагоре по дивана чак докато усетя, че рамото ми се забива в стената.
– Какво?
Томас също подскача, като първо поглежда към пода, сякаш очаква там да има плъх или нещо такова, преди да проследи погледа ми през прозореца.
Очите на Анна са празни и мъртви като бездни и не показват дори и следа от съзнание. Да я гледам как премигва е като да гледам как алигатор се плъзга през мътна вода. Докато се опитвам да овладея дишането си, виждам как една тъмна струйка кръв се спуска като червейче от носа ѝ.