Кралица на кошмара
- Автор: Блейк Кендар
- Серия: Anna #2
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1770-3
- Переводчик: Георги Иванов Иванов
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Кралица на кошмара». Краткое содержание книги:
Неговите приятели му повтарят, че Анна се е жертвала, за да може Кас да живее – не за да броди по улиците като мъртвец. Кас знае, че те са прави, но никое живо момиче не може да се сравнява с мъртвото момиче, в което той се е влюбил.
Сега той вижда Анна навсякъде – понякога в кошмарите си, понякога като видение наяве. Но нещо не е наред. Анна изглежда измъчена, смазана от тежестта на нещо невидимо за Кас. Най-накрая Кас разбира – Анна е в Ада!
Тя го е спасявала повече от веднъж, сега е време той да върне услугата.
– Сигурно – свива рамене той.
С Томас караме заедно първи час по физика този срок. С негова помощ може и да вържа петица. Всички тези глупости за лостове и опорни точки, за скоростта и масата все едно ми вървят на китайски, но Томас ги попива като гъба. Може би защото е вещица, но определено разбира силите и как те работят.
На път към стаята минаваме покрай Кайт Хект, която проявява особено старание да гледа в максимално противоположна посока. Чудя се дали сега и тя ще започне да разправя слухове за мен. Предполагам, че не мога да ѝ се сърдя, ако го направи.
Само за момент мяркам Кармел преди пети час самостоятелна подготовка, който караме заедно. Въпреки че е третата глава на нашето странно трио ловци на призраци, статутът ѝ на кралица на гимназията е непокътнат. Социалният ѝ календар е запълнен, както винаги. Член е на ученическия съвет и на няколко други скучни училищни клубове. Интересно е да я гледам как прескача от единия свят в другия с такава лекота.
Влизам в стаята и, както обикновено, сядам срещу Кармел. Томас още го няма. Веднага ми става ясно, че тя не е толкова щедро настроена, колкото него. Погледът ѝ едва-едва се надига от тетрадката, когато сядам.
– Трябва да се подстрижеш.
– Харесва ми по-дълга.
– Да, ама така ти влиза в очите – казва тя и поглежда право в мен. – И ти пречи да виждаш като хората.
Следва кратка схватка на индиански поглед, по време на която решавам, че когато почти са те заболи като пеперуда в хербарий, заслужаваш поне едното извинение.
– Съжалявам за събота. Беше глупаво и не прецених правилно. Знам това. Тази работа е опасна…
– Стига глупости – срязва ме Кармел, като пука балонче с дъвката си. – Какво ти става? Видях те там в плевнята, поколеба се. Можеше да го убиеш още горе. Беше на метър пред теб, търбухът му висеше все едно ти го поднасяше на тепсия.
Преглъщам. Разбира се, че е забелязала. Кармел никога не пропуска нищо. Устата ми се отваря, но думи не излизат. Тя плъзга ръка и докосва рамото ми.
– Ножът вече не е зъл – казва меко тя. – Морфран ти го каза. Твоят приятел Гидиън също се съгласи. Но ако имаш съмнения, тогава може би ти трябва почивка. Иначе някой ще пострада.
Томас се намества до Кармел и гледа ту мен, ту нея.
– Какъв е случаят? – пита той. – Изглеждате като че ли някой е умрял.
Боже, Томас, доста рискован подбор на думи.
– Нищо – казвам. – Кармел просто се чуди защо се поколебах в събота.
– Какво?
– Двоумеше се – отговаря Кармел. – Можеше да убие онова нещо още на горния етаж.
Тя млъква и изчаква двама ученици да минат покрай нас.
– Но не го направи и затова видяхме отблизо острото на вилата.
– Но всички сме добре – усмихва се Томас. – И свършихме работата.
– Не му е минало – казва Кармел. – Все още се чуди дали ножът не е зъл.
Всички тези приказки все едно не съм там започват да ми лазят по нервите. Двамата ме обсъждат още минутка-две, Томас вяло ме защитава, а Кармел настоява, че ми трябват поне шест сеанса с психолог, специалист по свръхестественото, преди да мога да продължа работата си.
– Абе, проблем ли ще ви е, ако ни задържат малко за наказание след училище? – питам аз изведнъж.
Когато хвърлям многозначителен поглед към вратата и ставам, те двамата ме последват. Отговорникът на занималнята вика нещо след нас – къде си мислим, че отиваме, или какво по-точно правим, – но ние не се спираме. Кармел само казва през рамо:
– Ами, забравила съм си записките! – докато излизаме през вратата.
Седим в сребристото ауди на Кармел, паркирано в една отбивка на магистрала 61. Аз седя отзад, а те двамата са се извъртели в седалките, за да ме виждат. Чакат търпеливо, което само влошава нещата. Поне да ми даваха зор.
– Права си, че се поколебах – казвам най-накрая. – И си права, че все още имам съмнения за ножа. Но не беше това проблемът в събота. Тези съмнения не ми пречат да си върша работата.
– Тогава какво беше? – пита Кармел.
Какво беше? Самият аз не знам. Веднага щом чух смеха ѝ, Анна изплува в съзнанието ми и видях всичко, което тя беше: умното, бледо момиче в бялата рокля и ужасяващата богиня с изпъкнали черни вени в роклята от кръв. Сякаш можех да я докосна. Но сега адреналина го няма и наоколо е светло. Така че може би съм си въобразил. Може да е било просто халюцинация, мираж. Но щом ги накарах да дойдем дотук, за да им разкрия истината, все пак нещо трябва да им разкажа.
– Ако ви кажа, че не мога да спра да мисля за Анна – казвам, гледайки към черните стелки на аудито под краката си, – че имам нужда да знам, че е намерила покой, ще ме разберете ли?