Кралица на кошмара

– Притеснява ли те, че най-добрата ти приятелка ме мрази? – пита Томас с уста, толкова препълнена с канелени охлювчета, че едва му се разбира.

– Тя не те мрази. Просто не си се опитал да я опознаеш. Освен това когато сте двамата, я карате да се чувства нежелана.

– Не е вярно – възразява Томас.

– Донякъде е – промърморвам малко зад тях.

И е така. Когато сме само аз, Кармел и нейните приятели, няма проблем. Аз мога да се социализирам, ако се налага. Но когато сме и тримата заедно, сме малко като затворен клуб. На мен това ми харесва и дори не се чувствам виновен. Когато сме само тримата, се чувствам в безопасност.

– Видя ли? – казва Кармел.

Тя забавя ход, за да се изравня с тях и да вървим заедно. Томас казва още нещо за Кати и чувам, че се споменава и името на Натали, но не ги слушам много. Техните си неща не ми влизат в работата. Изоставам до обичайната си позиция, малко зад тях. И без това молът е твърде претъпкан, за да вървим трима в редица, без да се налага да се бутаме с хората.

Множество гласове извикват името на Кармел и вдигам поглед от канеленото си охлювче, за да видя Аманда Шнайдер, Хайди Трико и една друга Кати Нещо-си, които размахват ръце. Дерек Пимс и Нейт Бъргстром също са с тях; момчета, които Томас би определил като следващата вълна Армия на троянците. Почти чета мислите му в момента, чувам как скърца със зъби, докато вървим към тях.

– Хей, Кармел – казва Хайди. – Как е?

Кармел свива рамене.

– Хапнахме от „Синабон“ и се мотаем. Подхвърлям намеци за подаръци за рождения ми ден, които някои хора не загряват.

Тя сръгва свойски Томас. Което ми се ще да не беше правила. Или поне не в настоящата компания, защото Томас се изчервява като репичка, което от своя страна кара Дерек и Нейт да се ухилят като катъри. Момичетата просто хвърлят поглед първо към него, после към мен и се усмихват престорено. Томас пристъпва от крак на крак. Не поглежда към Дерек и Нейт, затова пък аз компенсирам, като ги гледам право в очите. Знам, че е идиотско, но го правя. Кармел просто си говори и се смее, небрежно, изобщо не обръща внимание на ситуацията.

И тогава нещо помръдва. Камата. Тя е прибрана в ножницата, завързана с две каишки за глезена ми. Но току-що усетих как помръдна, както прави понякога, когато преследвам някой призрак. И не си внушавам; беше си осезаемо движение.

Завъртам се в посоката, към която помръдна, като си мисля, че сигурно изперквам. Нищо мъртво не витае в мола. Има твърде много хора, твърде светло е и мирише на баня. Но ножът не лъже, затова се взирам в лицата наоколо, лица с празни погледи, тръгнали да си купуват дънки от „Американ Игъл“ или да си лафят с приятели. Всички са очевидно живи, поне в някаква степен. Завъртам се отново и ножът леко ме тласка в една посока.

– Какво? – промърморвам и гледам право пред мен към витрината на магазина срещу нас.