Кралица на кошмара

– Не е отвара, просто чай – казва тя раздразнено. – Без кофеин.

– Благодаря – казвам и отпивам.

Без кофеин и без захар. Не знам кое му е успокояващото на това да сърбаш горчива кафеникава вода. Но се преструвам, като въздъхвам блажено и се отпускам в стола.

Томас и Кармел си разменят бързи погледи и майка ми ги засича.

– Какво? – пита тя. – Какво знаете?

Кармел ме поглежда, сякаш иска разрешението ми, и когато не казвам нищо, разказва на майка ми какво стана в мола с роклята, която приличаше на тази на Анна.

– Честно казано, Кас, държиш се доста странно, откакто ходихме в Гранд Марей миналата седмица.

Майка ми се обляга на кухненския плот.

– Кас? Какво става? Защо не ми каза за това в мола?

– Може би защото ми харесва да пазя цялата си лудост за себе си?

Явно, че няма да стане със смяна на темата. Продължават да се взират в мен. Гледат и чакат.

– Просто… стори ми се, че видях Анна, това е всичко – отпивам пак от чая. – А в Гранд Марей, на горния етаж на плевнята… ми се стори, че чух смеха ѝ.

Клатя глава.

– Имам чувството, че… не знам какво е усещането. Нещо като да те преследва призрак май.

Наблюдавам ги над ръба на чашата, изражението, което се разстила по лицата в стаята, е недвусмислено. Мислят, че халюцинирам. Съжаляват ме. „Горкичкият Кас“ е изписано по физиономиите им и виси на бузите им като петкилограмови гирички.

– И камата я усеща – добавям и това привлича вниманието им.

– Може би трябва да се обадим на Гидиън утре сутрин – предлага майка ми.

Кимам. Но вероятно той ще каже същото. И все пак той е най-близкото нещо до експерт, що се отнася до камата. Всички се умълчават. Отнасят се с недоверие и не ги виня. В края на краищата нали само това исках, откакто Анна изчезна.

Колко пъти съм си я представял как седи до мен? Гласът ѝ звънеше в главата ми милиони пъти, правех някакви неумели опити да проведа разговора, който пропуснахме. Понякога се преструвам, че сме намерили друг начин да победим обиамана; такъв, в който не се обърква всичко.

– Мислиш ли, че е възможно? – пита Томас. – В смисъл възможно ли е въобще?

– Нещата не прескачат от една в друга реалност – отговарям. – Гидиън казва, че не прескачат. Че не могат. Но имам чувството, че… че сякаш ме вика. Но не мога да чуя какво иска.

– Това е някакъв кошмар – прошепва Кармел. – Какво ще правиш?

Поглежда ме, а после и Томас и майка ми.

– Какво ще правим?

– Трябва да разбера дали наистина е така – казвам. – Или трябва да ме освидетелстват. Но ако е истина, трябва да разбера какво иска. От какво има нужда. Всички ние ѝ го дължим.

– Недей да правиш нищо засега – казва майка ми. – Не и преди да сме говорили с Гидиън. Трябва ни време да го обмислим. Не ми харесва всичко това.

– И на мен не ми харесва – казва Кармел.

Поглеждам към Томас. Той свива рамене.

– Аз не знам дали трябва да ми харесва или не. Имам предвид, бяхме приятели с Анна в някакъв смисъл. Не ми се вярва да иска да ни нарани или дори да ни изплаши. Но камата ме притеснява. Това, че камата реагира. Може би не е лошо да говорим и с Морфран.