Книга за гробището

— Аз съм непознат — отбеляза Ник.

— Не си — твърдо отрече Скарлет. — Ти си малко момче.

А после добави:

— И си мой приятел, така че не може да си непознат.

Ник рядко се усмихваше, но сега се усмихна широко.

— Аз съм твой приятел — повтори той.

— Как се казваш?

— Ник. Съкратено от Никой.

Скарлет се засмя.

— Странно име — каза. — Сега какво правиш?

— Уча азбуката — обясни Ник. — От камъните. Трябва да ги препиша.

— Може ли и аз?

За миг Ник застана нащрек — надгробните камъни си бяха негови, нали? Но после осъзна, че се държи глупаво и реши, че някои неща са по-забавни, когато се правят на слънчева светлина и с приятел. Затова каза „да“.

Двамата преписваха имена от камъните, Скарлет помагаше на Ник да произнася непознатите имена и думи, а Ник обясняваше на Скарлет значението на латинските фрази, които знаеше. Сякаш само след минути чуха откъм подножието на хълма един глас да вика „Скарлет!“.

Момичето бързо тикна пастелите и листата в ръцете на Ник.

— Трябва да вървя — каза тя.

— Ще се видим пак, нали?

— Къде живееш? — попита Скарлет.

— Тук — отвърна Ник и не откъсна поглед от новата си приятелка, докато тя тичаше надолу по хълма.

По пътя към дома Скарлет разказа на майка си за момчето, с което си играла, което се казва Никой и живее на гробището.

Вечерта майка й го разказа на бащата на Скарлет, но той отвърна, че смята въображаемите приятели за често срещано явление на тази възраст и че няма за какво да се безпокоят. Каза също, че имат късмет, че толкова близо до апартамента им има природен резерват.

Ник беше този, който пръв забелязваше Скарлет. Когато не валеше дъжд, някой от родителите й я водеше на гробището, сядаше на пейката и четеше, докато Скарлет, като флуоресцентно зелено, оранжево или розово петно, тръгваше извън пътеката. После — по-скоро рано, отколкото късно — тя виждаше малко сериозно лице със сиви очи да я гледат изпод коса с цвят на миша козина. След това двамата си играеха — понякога на криеница, понякога се катереха по дърветата или мълчаливо наблюдаваха зайците зад стария параклис.

Ник запозна Скарлет с някои от приятелите си. Фактът, че тя не ги виждаше, нямаше никакво значение за нея. Родителите й вече й бяха обяснили, че Ник всъщност е въображаем приятел и че в измислянето на приятели няма нищо лошо. Дори няколко дни подред майка й настояваше да слагат допълнителни прибори на масата за него. Затова за Скарлет бе напълно нормално Ник също да има въображаеми приятели.

Той й предаваше думите им.

— Бартълби казва, че „вий имате лик кат смачкана слива“ — обясняваше й той.

— Той също! Защо говори толкова смешно? Да не иска да каже смачкан домат?

— Не мисля, че по негово време е имало домати — отбеляза Ник. — И тогава са говорили точно така.