![Ще си останем приятели, нали [calibre 2.35.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/1/0/0/shche-si-ostanem-priyateli-nali-calibre-2-35-0-download.jpg)
Ще си останем приятели, нали [calibre 2.35.0]
- Автор: Мартин Кели
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Ще си останем приятели, нали [calibre 2.35.0]». Краткое содержание книги:
Такива бяха плановете на шестнайсетгод ишния Ник за лятото.
Да се справи с по след ствията от развод а на род ителите си и с номерата на гад жето сиДани.
Усложненията бяха по след ното нещо, което му трябваше.
Така беше, пред и д а се появи Саша.
Юли, плаж, море… Внезапно той се оказа затънал д о гуша в сериозна връзка, но с изненад а о съзна, че няма нищо против. Харесваше му д а бъд е с нея, д а си говорят, д а мълчат заед но…
Докато Саша не сложи край на отношенията им с клишето „Ще си о станем приятели, нали…“
Ед на история за силата на първото сериозно влюбване, за болката от разд ялата, за шока от новината за непред вид ена бременно ст.
— Зд расти, Ник! — отговори Нейтън, като не ни пред стави, защото знаеше не по-зле от
всички, че цялото население на гимназия „Кортланд “ се познава ед ин д руг — или поне по
име.
— Зд расти! — позд рави и Саша, за първи път пренебрегвайки правилото си д а не
позд равява, когато срещне Ник Севърсън. Беше облечена в торбести панталони и д о ста тясна
тениска, но в мига, в който забелязах по след ния факт, тя скръсти ръце пред гърд и, сякаш също
го бе забелязала.
— Е, какво ще правим? — обърна се Нейтън към Саша — Ще д ойд еш ли с нас?
— По-д обре д а звънна на Линд зи — и д а вид я какво става — отвърна Саша, бръкна в
страничния д жоб на панталона си й извад и оттам мобилния си телефон.
— Ако не й се излиза, можеш про сто д а ни настигнеш — изрече услужливо Нейтън.
А когато д вамата тръгнахме към ресторанта, той ми обясни:
— Трябвало е д а се чакат с Линд зи тук, обаче тя никаква не се появи.
— И аз така си помислих — кимнах.
Не споменах обаче, че някак си не съм в настроение д а търпя в компанията ни д руг човек.
Нейтън е от онези хора, на които можеш д а признаеш под обно нещо, но той я покани, пред и
д а се консултира с мен. Което сигурно ме превръща в антисоциален тип, нали така? Иначе
през по-голямата част от времето това не е така. Питайте Кийлър, най-д обрият ми приятел в
цялата вселена. И той вед нага ще ви каже, че никога нищо не отказвам. Купон с Викс и
момичетата? Няма проблеми. Да избягаме от час по математика, за д а изпушим по ед ин
д жойнт в парка и д а се под играваме на бягащите? Първи съм. Сред нощен хокей, по след ван от
безкрайни количества бира, която след това се връща в спалните ни чували и трябва д а ги
перем? Ид еално. Е, може би по някое и д руго момиче в спалния чувал от време на време.
Може би не. На всичко съм съгласен — през повечето време. Но има и моменти, когато ми се
иска нещата д а са по-умерени. Да поговоря спокойно с приятел или нещо под обно.
Пред „Тако Лайф“ с Нейтън се разд елихме и аз се насочих към щанд а с мръвките. Яд еше
ми се нещо по-мръвчесто. И тъкмо поръчката ми бе в процес д а ми бъд е под несена от ръцете
на някакъв корейски неуд ачник, който в род ната си страна е бил сигурно ад вокат или нещо
под обно, когато някой се настани д о мен и изпълни про странството ми. Ама защо хората
винаги правят това?! Да не би д а са умствено изо станали, че не могат д а проумеят що е това
лично про странство?!
Примижах, за д а проверя за признаци на умствена изо станало ст, и с изненад а открих
точно обратното. До мен стоеше Саша и изглежд аше точно толкова сконфузено от близо стта
ни, колкото и аз.
— Къд е е Нейтън? — попита.
Поглед ът ми се плъзна по етажа и локализира червената тениска на Нейтън пред
„Пицарията на Джино“.
— Ей там! — кимнах в неговата по сока и се обърнах обратно към корейския тип, който
нямаше нищо против д а ми вземе парите, но му д о свид я д а ми се усмихне. Схващате ли какво
имам пред вид ? Има моменти, когато наистина не трябва д а бъд а с хора!
— Хей, поръчах пържени картофки, не лучени кръгчета! — провикнах се аз и му по сочих
пълната си табла.
— Да — поклати глава той в принуд ително съгласие. — Спомням си. Извинявайте. Днес
имаме ново момиче. Вед нага ще взема картофките ви.
И изчезна в кухнята, за д а насоли момичето, като о стави Саша и мен в нашия свят на
неловките разстояния.
— И така — каза Саша. И така ли? Под прях се на миниатюрната част от щанд а, незаета от
моя под но с, и повд игнах вежд и. Вид ях, че над очите й е пад нал кичур ко са и, кълна се, ед ва
не протегнах ръка, за д а й го пъхна зад ухото, сякаш това беше най-естественото нещо на
света. — Е — д обави. „Е“ и „и така“. Сигурно е мой ред д а се намеся и д а разширя разговора.
Обаче не — тя успя д а д обави още ед но изречение и д а ми спести усилията. — Ще отид а д а
запазя маса!
И се изнесе, за д а изпълни мисията си. Що се отнася д о мен, аз изчаках още около пет
минути, д окато ми оправят сгрешената поръчка, а след това онзи тип ми позволи д а си
зад ържа и лучените кръгчета. И д окато успея д а стигна д о масата, Нейтън и Саша вече бяха
потънали в зад ълбочен разговор.
— … обад я на баща ми — тъкмо казваше тя. — Когато д ойд а тук, никога не ми хрумва
какво д а правя. Тук е царството на Линд зи.
— Точно като него — по сочи ме с глава Нейтън, д окато заемах мястото д о него.
Направих физиономия, с която красноречиво д емонстрирах мнението си за мола.