Лунен ловец [bg]

Оставих Боби да ловува и се върнах в колибата. Разсмях се, когато я видях за първи път. Да наречеш сградата „колиба“, е все едно да наречеш „Тадж Махал“ вила. Близо хиляда квадрата само на първия етаж. На горния е същото.

Бети и Джон бяха потънали в сериозен разговор на кухненската маса. Тъмнорусата коса на Бети бе прибрана на кок на тила й. Носеше бяла памучна фланелка и шорти, силно опънати по едрите й бедра. Бети казва, че е сив вълк като мен, и знам, че е така, защото мирише на вълк. Но не ме плаши. Трудно мога да обясня. Тя е втората най-влиятелна женска в колорадската глутница, но не мирише агресивно. Мирише на уравновесеност и топлота. Успокояващо присъствие. Като Джон. Трудно ми беше да си я представя как тича из гората и разкъсва някоя сърна.

Подминах ги. Бети ме наблюдаваше с крайчеца на окото си. Усетих я. Доста ме наблюдава. Беше се опитала да ме заговори, да започне някаква терапия, но аз я избягвах. Какво има да се говори? Ако Сю прескочи трапа, животът е хубав. Ако умре, ще я последвам. Няма какво толкова да се добави.

Добро утро, красавице!, прошепнах в съзнанието на Сю. Лежеше върху легло с лъскава месингова табла. Тапетите в стаята бяха на бамбукови шарки. Наситен с мирис на море ветрец разлюля завесите на френския прозорец и накара перките на вентилатора над главата ми да се завъртят. Шумоленето на вентилатора и на дантелата бяха единствените звуци в просторната гореща и влажна стая. Вътре бе съвсем малко по-хладно, отколкото навън. Мразя жегата и тишината е една приятна промяна.

И Бети, и Джон ми бяха казали, че изпадналият в кома човек може да чува. Разбира, но не може да отговори.

Опитах се да разбера от Карл какво би могло да я извади от това състояние — в края на краищата той е хуманен лекар. Само изпръхтя и отвърна със силно раздразнение: „Защо питаш мен? Изобщо не разбирам какво става. Иди питай змията или вълка в другата стая.“ Отпи здрава глътка от почти празната бутилка ром.

Добре тогава.

Тиковите дъски изскърцаха под тежестта ми, докато вървях към леглото. Предпазливо седнах на ръба. Сю още не изглежда много добре, но как иначе — след операцията и задушаването. Гледах я как спи. Продължавах да убеждавам себе си, че наистина спи. Отместих кичур коса от бледото, безмълвно лице. Някой бе скръстил ръцете й върху стомаха. Единствено лекото повдигане на гърдите й и едва доловимият цвят на бузите й ми напомняха, че още е жива. Докоснах ръката й, взех я и лекичко я стиснах. Не усетих искриците от допира. Миризмата й беше безлична, като стерилна почва без полъха на вятър. Това най-много ме безпокоеше.

— Как се чувстваш днес? — беше странно да й говоря по този начин.

Предпочитам да върша нещо — да ритам стената, да крещя, да удрям. Всичко друго, но не и чакането. Ако се хвърля от някоя скала, поне ще почувствам нещо. Но не смея да се самонараня. Тя е толкова уязвима.