Лунен ловец [bg]

Отново кимнах. Горещият вятър навя пясък в очите ми. Примигнах няколко пъти да изтикам песъчинките и се обърнах така, че вятърът да духа в гърба ми. Пясъкът явно не пречеше на Боби. Погледнах небето. Навярно бурята щеше да ни се размине. Хубаво. Сигурно скоро щяхме да имаме нужда от самолета.

— След промяната, тя обучи ли те? Представи ли те на глутницата? — Всеки път поклащах глава. — Поне показа ли ти как да ловуваш?

— Знам как да ловувам — отвърнах със свиване на рамене.

Примигна. Опрях се назад на ръце, протегнах крака и кръстосах глезени. На сянка пясъкът бе по-хладен, но не много.

— Наели са те да я убиеш. Бяха ли ти дадени специални инструкции как да го направиш?

— Не приемам инструкции. Много добре го знаеш.

Поклати глава и премести тялото си така, че дългите му крака опряха в стълбата.

— Можем да бъдем убити само по определен начин. Видя какво сторих с Лео и останалите. Бяха ли ти дадени инструкции да стреляш първо в сърцето, после в главата?

Никак не ми допада да обсъждам методите или клиентите си с явно ченге.

— Вече ти казах, не приемам инструкции. Какво значение има?

Никога преди не бях виждал тази страна на Боби — абсолютния авторитет.

— Ще мога да разбера дали поръчителят е бил обикновен недоволен човек, или някой от нашите я е искал мъртва. Успя ли да свършиш работата? Кой беше клиентът?

Не можах да му отговоря. Буквално не бях в състояние. Опитах се, но изведнъж дъхът ми пресекна. Не можех да дишам. Сю не можеше да диша. Ставаше нещо много, много лошо.

Стиснах гърлото си с ръце. Вдишах през носа и устата, но не беше достатъчно. Не можех да обясня на Боби какво не е наред, но той усети.

— Какво, по дяволите, става? — попита. Извади пистолета си, когато паднах странично на земята. Понесе се към хангара с мълниеносна скорост. Толкова ми се искаше да го последвам, ала единственото, което ми се удаваше, бе да се боря за всяка глътка въздух. Някой убиваше Сю, но бях безсилен да го спра. Не можех да се изтръгна. Когато Боби ме остави, защитата падна. Сега умирахме заедно. Най-накрая примката се беше затегнала и ме задушаваше.

Не можех да дишам. Нямах въздух. Започнах да виждам петна и бели искрици. Усетих как за миг Сю отвори очи. Над нея се бе надвесил Джери с безизразно изражение. Виждах го размазано през дебелата пластмаса, която притискаше към лицето на Сю. Беше й невъзможно да се съпротивлява. Аз не можех да се съпротивлявам.

Не искам да те загубя. Изпратих мисълта към Сю. Последната ми мисъл. Искрите се сблъскаха и се разраснаха, докато всичко пред погледа ми стана бяло. Светът изчезна.