Цар Плъх

— Някой друг знае ли за това?

— Казах на полковника, той — на коменданта, а комендантът — на оня японец — как му беше името… тоя де, Йошима. Та значи комендантът поискал лекарствата. Но ония маймуни направо му се изсмели — слух било, и толкоз. Оттогава на работа там не пращат. Мръсни гадини. Не е справедливо — ние тука умираме без лекарства! Биха могли да дават поне част от пратките. Мой приятел си отиде преди половин година, защото не се намери мъничко инсулин. А там имаше инсулин със сандъци. Цели сандъци, казвам ти!

Тимсън сви цигара, закашля, изхрачи се и ритна стената от бяс. Знаеше, че няма смисъл да се ядосва. И няма начин да се стигне до скривалището. Но за англичанчето серум и сулфамид ще намери. Него ако питат, даром ще ги даде, ей богу!

Но той не беше толкова глупав, че да остави Царя да разбере слабото му място. Научеше ли го веднъж, няма начин някой ден да не натисне там. Дааа, пък и имаше да му връща за сделката с диаманта. „А и тоя мръсен крадец… Ах, как ми излезе от ума!“ И тъй Тимсън назова една огромна сума, а после позволи на Царя да отбие част от цената. Все пак парите си останаха много, защото американецът можеше да си го позволи, пък и ако му поискаше по-малко, той щеше да се усъмни.

— Добре — кисело се съгласи накрая Царя. — Става! Но всъщност не се ядосваше кой знае колко. Очаквал бе Тимсън да го поизнуди, пък и макар че не му се даваха толкова пари, цената бе разумна.

— Ще ги имаш след три дни — обеща Тимсън с ясното съзнание, че след три дни вече ще е късно.

— Не, трябват ми тая вечер.

— Тогава искам още пет стотака.

— Това на нищо не прилича! — На Царя наистина му досвидя. — Уж сме приятели, а ти ме изстискваш с още цели пет стотарки.

— Какво да се прави, друже — Тимсън го погледна с тъжни очи, — нали знаеш как стават тия работи. От три дни по-рано не мога.

— Да те вземат дяволите! Добре, съгласен съм.

— И още петстотин за лечението.

— Как така за лечението?

За Тимсън бе истинско удоволствие да види как Царя подскочи като ужилен.

— Ами аз хубаво, ще ти намеря лекарства, но ти какво ще ги правиш, а? Как ще лекуваш пациента? — каза той добродушно.

— Откъде да знам, по дяволите?

— Ето, за това са петте стотака. Ти как я мислиш тая? Ще ги дадеш на англичанчето да иде в лечебницата и да поръча на първия касапин: „На ти серум и сулфамид, оправи ми ръката“, та докторът да каже: „Ама ние серум нямаме, а ти, кучи сине, откъде си го намерил?“ И англичанчето няма да иска да обясни, и тогава ония копелета ще му го вземат и ще лекуват с него хемороидите на някой дебел английски полковник.

Тимсън сръчно измъкна пакета цигари от джоба на Царя и се почерпи.

— Трябва също да намериш къде да го лекувате на тайно — продължи той напълно сериозно. — Някъде, където ще може да лежи. Тия серуми не всички ги понасят. Едно от условията на сделката е, че ако лечението нещо се обърка, аз не поемам никаква отговорност.

— Какво ще се обърка, като има серум и сулфамид?

— Някои не го понасят — повръщат. Неприятно! А може и да не подействува. Зависи колко токсини има вече в организма. — Тимсън се надигна. — Добре, значи довечера по някое време. А, да, и още петстотин за инструментите.

— Какви инструменти, за бога?! — кипна Царя.

— Ами спринцовки… после превръзки, сапун. — Тимсън бе просто възмутен. — Да не мислиш, че серумът е хапче, дето си го навираш в задника!

Царя го изпрати с кисел поглед. Яд го беше. „Реши, че си много хитър, а, глупако? Разбра срещу една цигара с какво се лекува гангрена, а въобще не се сети да питаш какво се прави с лекарствата, като ги получиш, нали? Добре де, здраве да е. Парата, така или иначе, ще иде, но Пит ще се оправи. А и цената е разумна.“ После си спомни за дребното лукаво човече и се развесели. Да, добра работа свърши днес. Доволен беше.