Цар Плъх

Царя спокойно се подчини. Сега вече парите не бяха у него и Грей нямаше за какво да се захване.

— Няма нищо, сър — докладва полицаят.

— Претърсете канавката! — нареди Грей и се обърна към Царя: — Къде е Марлоу?

— Моля? — вежливо попита Царя.

— Марлоу къде е, питам? — изрева Грей. „У тая свиня парите ги няма, Марлоу също го няма…“

— Ами може би се разхожда някъде из лагера… сър. Царя отговаряше любезно, но мисълта му нито за миг не се откъсваше от Грей и опасността, която дебнеше наоколо — усещаше, че тя не е отминала напълно. Недоброжелателни сенки се таяха край стената на затвора, хвърляха бърз поглед към тях и пак изчезваха.

— Къде са парите? — питаше Грей.

— Какви пари?

— Парите от продажбата на диаманта!

— Какъв диамант… сър?

Грей осъзна, че за момента губи играта. И ще я изгуби съвсем, ако не намери Марлоу с парите. „Е, добре, копеле — помисли си той, бесен от яд. — Добре. Ще те пусна, но ще те следя по петите и ти сам ще ме заведеш при Марлоу.“

— Свободен си — каза Грей. — Този път се измъкна, но ще ми паднеш в ръчичките!

Царя тръгна по пътеката и през цялото време се подсмихваше вътрешно. „Мислиш, че ще те отведа при Питър, а, Грей? Е, ама ти си толкова хитър, та чак си наивен!“ В бараката намери Макс и Текс. Двамата трепереха от напрежение.

— Какво стана? — попита Макс.

— Нищо. Иди намери Тимсън. Кажи му да чака под прозореца. Искам да говоря с него. Вътре да не влиза, че Грей още дебне.

— Ясно.

Царя сложи кафе. Мозъкът му отново работеше усилено. Как да стане сега размяната? Какво да прави с Тимсън? Как да се изплъзне от Грей?

— Викал си ме, друже?

Царя не се извърна към прозореца, а само хвърли поглед към помещението. Американците разбраха намека и тръгнаха да излизат. Царя проследи с очи Дайно и се усмихна в отговор на киселата му усмивка.

— Ей, Тимсън — каза той, зает с кафето.

— Кажи, приятел.

— Заслужаваш да ти прережа гърлото.

— Не съм виновен аз, друже. Нещо се объркаха конците…

— Така де — искаше да пипнеш и парите, и диаманта.

— Не е престъпление да пробва човек, друже — ухили се Тимсън. — Друг път няма да се повтори.

— Ще видим!

Царя харесваше Тимсън. „Бързо чатка, проклетникът! Пък и вярно, не е престъпление да пробва човек, особено при такъв залог.“ А и Тимсън все още му трябваше.

— Ще направим замяната денем. Тогава е по-спокойно. Ще пратя да ти кажат кога.

— Добре, друже. Къде е англичанчето?

— Кое англичанче?

Тимсън се засмя.

— Ще се видим утре тогава.

Царя си изпи кафето и повика Макс да пази нещата. После предпазливо изскочи през прозореца и се отправи на прибежки към затвора, като гледаше да не излиза от сенките. Внимаваше да не го забележи някой, но не много, и доволен се усмихна, като усети Грей по петите си. Все пак продължи да се преструва най-старателно, че отива някъде тайно — връщаше се през бараките, свиваше ту наляво, ту надясно. Грей го следваше като хрътка и малко по малко Царя го отведе до вратата на затвора, после в двора и накрая вътре в сградата. Запъти се към килията на четвъртия етаж, озърна се предпазливо, преди да влезе, и остави вратата леко открехната. После на всеки четвърт час надничаше загрижено навън и това продължи, докато не пристигна Текс.