Задочни репортажи за България

Ала безсмъртието е само една от слабите инжекции, които партията използува, за да подхранва амбициите на своите литературни чиновници. Все пак мнозинството от тях са реалисти и не вярват в задгробния живот. Те искат да имат всичко, докато са живи. Слава, власт и пари. И трите лакомства се раздаваха само от партията и най-често от първия човек на страната, който между другото обича много да играе ролята на меценат. Разбрали веднъж колко много зависи от него, хората и от двете групи се втурнаха с всички сили да доказват своята преданост. Аз лично се съмнявам дали някога Червенков е бил ухажван по такъв масов, всеотдаен начин. И струва ми се, че Живков отделяше огромно време, за да се занимава с вътрешния живот на българските писатели. Мнозина от тях имаха неговите директни телефони и можеха да се срещат с него твърде често. По едно време се говореше, че всяка от групите искала среща с първия секретар веднага след срещата на техния противник. Там първото и най-важно действие, което се разиграваше, беше, по един популярен израз, „клепането“. Всяка от групите изнасяше списък от грешки, провинения, злоупотреби и провали на другата група. По-късно аз сам бях свидетел как пред Живков писатели говореха по невъзможен начин за свои колеги, как се цапаха едни други и се кълняха в някаква догробна вярност. Фактически всяка група играеше ролята на Държавна сигурност по отношение на другата. Държавна сигурност едва ли имаше нужда да поддържа своя отбор в канцелариите на съюза, защото писателите сами се донасяха едни други най-стриктно. Нещо повече, те се стараеха да се злепоставят дори публично, да инсинуират, да наложат свое тълкувание. Когато излезе Джагаровата пиеса „ПРОКУРОРЪТ“, критиците от другия лагер тръгнаха да агитират, че това е една вражеска пиеса, която вреди на партията. Когато Веселин Андреев произнесе речта си, за да благодари за чествуването на 50-годишнината му, Анастас Стоянов в мое присъствие изтълкува на Тодор Живков, че тази реч била насочена срещу него. На няколко пъти съм бил изненадвай от най-подробната информация на първия ръководител дори за интимния живот на писателите. В същото време той самият предизвикваше бурите, като запращаше желания от тях кокал било в едната, било в другата посока, за да създаде една несправедливост, която след това компенсираше с друга. Когато Павел Матев беше назначен за председател на Комитета по изкуство и култура, Джагаровският лагер ревна гръмогласно и за компенсация получи „Литературен фронт“. Когато Джагаровци чрез Павел Вежинов овладяха фонда на съюза и партийното ръководство, Караславовци получиха Комитета за културни връзки с чужбина (Гошкин) и БТА (Лозан Стрелков), което пък бе последвано от овладяване на телевизията от Джагаровци (Леда Милева), и т.н. Но най-свирепите сражения ставаха, когато се раздаваха звания, и особено Димитровските награди. Заседанията на комисиите за Димитровски награди се превръщаха в истински боеве с всички полагаеми се тактики и стратегии. Чувал съм член на комисията да казва, че ще се самоубие, ако еди-кой си вземе награда. Коварни игри зад кулисите, внезапно подлагане на крак, подкупване на едни или други воюващи да сменят позициите и непрестанно слухтене накъде ще духне вятърът. На една вечеря Живков се пошегува с едно стихотворение на Орлин Орлинов, в което се говореше за чужди коли „джагуари“, които бродели из българската земя, като каза: „Не са джагуари, а са джагари.“ Пряк намек за Джагаров. На другия ден при мен дойде Павел Вежинов, изплашен до смърт, понеже беше заложил всичко на Джагаров, и поиска да му обясня подробно шегата на Живков, която беше доста провокационна, но аз поне не смятах, че значи нещо.