Предателство в смъртта
- Автор: Робертс Нора
- Серия: „В смъртта“ #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Предателство в смъртта». Краткое содержание книги:
Закри с длани лицето си и задавено възкликна:
— Тогава Дом ми каза за Йост и за убийствата! Добави, че няма връщане назад и че парите са моята част от хонорара, който ще получи наемният убиец. По някакъв начин трябвало да осигуря сумата, защото след изпълнение на поръчката Йост щял да си поиска възнаграждението. Не знаех какво да направя, никога не бях изпадал в толкова безизходно положение. Хрумна ми, че вината е изцяло на майка ми. Нямаше да се стигне дотук, ако не ме беше лишила от наследството ми.
— Разбира се, че вината е нейна. Държиш ли да останеш жив, Винс? Ако искаш Йост да не се разправи и с теб, разкажи ми всичко с най-големи подробности. Дай ми имената на хората, замесени в обира.
— Честно казано, не знам много. — Той отново вдигна глава. — Те ме държаха настрани и само ме използваха. Те са истинските виновници, тях трябва да преследваш!
— О, не се тревожи — те се ще си платят.
Докато Ив продължаваше да разпитва Лейн, за да разбере колкото е възможно повече за плановете на престъпните му съдружници, Рурк се прибра у дома. Погледна монитора, на който се отчитаха показанията на наблюдателните камери, и разбра, че Мик отново е при басейна.
Нарочно избра по-дългия път дотам, за да има време да обмисли думите си.
В залата с басейна се усещаше ароматът на парникови цветя и прохладата на ромолящия фонтан. Мик плуваше в басейна под съпровода на ирландски бунтовнически песни, които бе програмирал в музикалната система.
Рурк взе голяма хавлиена кърпа и застана до басейна.
Приятелят му преплува поредната дължина, хвана се за ръба и отметна мократа коса от челото си:
— Ще ми правиш ли компания?
— Не. Хайде, излизай.
— Дадено, мой човек, и без това капнах от умора. — Мик се изкачи по стълбичката и замечтано въздъхна: — Божичко, човек лесно може да свикне с подобно удоволствие. Благодаря — добави, като взе хавлиената кърпа от ръката на Рурк и избърса лицето си. Облече един от халатите, които бяха окачени наблизо, и докато подсушаваше косата си, добави: — Често казано, учудвам се да те видя. Предполагах, че човек с твоите отговорности няма време да обядва у дома.
— По принцип си прав, но тази сутрин се случи нещо, което ме накара да променя плановете си. Знаеш ли, Мик, познаваме се отдавна, били сме заедно и в добри, и в лоши времена и въпреки че през последните години пътищата ни се разделиха, никога не съм очаквал, че си способен да нападнеш приятел в гръб.
Мик бавно отпусна ръка:
— За какво намекваш?
— Нима днес приятелството е по-евтино отколкото в младостта ни?
— Бог ми е свидетел, че в днешно време нищо не е по-евтино. — Мик озадачено го изгледа, после отново се усмихна. — Давай направо, Рурк. Не увъртай.
— Направо ли?
— Тъй вярно.
— Добре тогава! — Той заби юмрук в лицето на приятеля си от детинство, който политна назад и падна в басейна.
След секунда Мик изплува на повърхността. Просмуканият с вода халат възпрепятстваше движенията му, от устата му течеше кръв, изглеждаше разярен.
Ала когато отново се изкачи по стълбичката, гневът му беше преминал, а изражението му бе насмешливо.
— Мамка му, бяха забравил колко тежка ръка имаш! — Потърка натъртената си челюст, съблече мокрия халат. — Как се досети? — попита, сетне вдигна ръка: — Ако не възразяваш, предпочитам да бъда облечен и да държа чаша с уиски, докато разговаряме.
— Добре — студено промърмори Рурк. — Заедно ще отидем горе. — Тръгна към асансьора и подхвърли: — Между другото, Съмърсет е добре.
— Че защо да е зле? — невинно го изгледа приятелят му и двамата се качиха в кабината.
Двайсета глава
Рурк застана до прозореца, докато Мик се обличаше. Пъхна ръце в джобовете си и се загледа в раззеленилите се дървета, зад които се издигаше високата каменна стена.
Къщата, която беше като оазис в центъра на мегаполиса, бе неговата сбъдната мечта. Обичаше всяко дърво, всяко цвете, разкошната морава. Каменната стена отделяше това място, изпълнено със спокойствие и красота, от външния свят, в който съществуваше толкова мъка и несправедливост. За Рурк домът му бе доказателство, че никога повече няма да се върне в дъблинските бордеи, че безвъзвратно се е разделил с миналото си.
Но ето че бе допуснал в това светилище да проникне човек, напомнящ му за кошмарите, които все още го преследваха. Беше поканил в дома си приятел от детинство, който се бе оказал предател.