Дума Ки
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #52
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Дума Ки». Краткое содержание книги:
Промяната настъпва, след като Едгар наема къща на ДУМА КИ — красив и (странно защо?) почти необитаем остров в Мексиканския залив. Приказните залези и шепотът на раковините по брега го вдъхновяват и той се отдава на едновремешното си хоби — рисуването. Оказва се обаче, че талантът му е и чудо, и опасно оръжие. Защото много негови картини притежават сила, която не може да се контролира. Защото могат и да лекуват, и да убиват…
„Същото се отнася и за теб, Лин“ — помислих си. Внезапно я видях, каквато беше на седем годинки — когато беше толкова болна, че двамата с Пам се страхувахме да не умре в ръцете ни, макар и никога да не го изрекохме на глас. Огромните черни очи, бледото изпито лице и косата, мокра от пот. По едно време даже си казах, че ми прилича на череп на пръчка и тутакси се намразих. Още повече се намразих за друго — помислих си, че ако някоя от двете трябва да боледува толкова тежко, по-добре да е Лин. Непрекъснато си внушавах, че обичам еднакво и двете си деца, ала не беше вярно. Вероятно някои родители можеха да го кажат с ръка на сърцето — например Пам, — но не и аз. Дали Мелинда го знаеше?
Разбира се, че го знаеше.
— Естествено, татко. — Представих си я как забелва очи.
— Тогава продължавай в същия дух. Чакам те.
— Тате? — Пауза. — Обичам те.
Усмихнах се.
— Колко пъти?
— Милион плюс още един, за да си имаш под възглавницата — отвърна тя със закачлив тон, сякаш се опитваше да разсмее детенце. Не бе забравила отговора. Поседях известно време, загледан в океана, после набрах още един номер, надявайки се, че ще бъде последното обаждане за деня.
VII
Вече бе пладне и, честно казано, не очаквах да я намеря вкъщи; предполагах, че е излязла да обядва с приятелките си. Ала също като Пам и тя ми вдигна след първия сигнал. Гласът й прозвуча необичайно резервирано, което първоначално ме учуди, но в следващия миг внезапно ми просветна — тя ме мислеше за Карсън Джоунс, който се обажда с молба за втори шанс или възможност за обяснение. Не можех да потвърдя догадката и с никакви доказателство, ала не се и налагаше да го правя. Понякога просто знаеш, че си прав.
— Как си, мое малко момиче?
Тя мигновено се оживи:
— Татко!
— Как си, съкровище?
— Добре съм, макар и не колкото теб. Нали ти казах, че картините са добри? Казах ти го, спомня ли си?
— Да, така е. — Устните ми се разтеглиха в усмивка. Вероятно за Лин гласът й звучеше като на зряла жена, но аз чувах само предишната Или, в която емоциите бълбукаха като мехурчета в току-що налята кока-кола.
— Мама ми каза, че нещо се мотаеш напоследък, но смята да обедини усилия с тамошния ти приятел и да те накара да се размърдаш. — Това ми хареса. И гласът й звучеше като в доброто старо време! — Тя замълча, за да си поеме дъх, после позабави темпото: — Е… не съвсем, но почти като тогава.
— Разбирам какво искаш да кажеш, бонбонче.
— Татко, ти си невероятен. Това е не само завръщане, но и крачка напред.
— И колко ще ми струва твоето ласкателство?
— Милиони — засмя се тя.
— Все още ли смяташ да пътуваш с „Колибри“? — надявах се, че въпросът ми показва единствено бащинско любопитство и не е свързан по никакъв начин с любовния живот на почти двайсетгодишната ми дъщеря.
— Не — отвърна тя. — Мисля, че задрасках този вариант. — Само пет думи, но в тях почувствах другата, порасналата Илзе, за която в недалечното бъдеще втора кожа щяха да станат официалният костюм, чорапогащникът и обувките с практичните четирисантиметрови токове. Щеше да носи косата си на елегантен кок и да слиза от самолета с кожено куфарче вместо раница на гърба…
— Завинаги или…
— Предстои да разбера.
— Нямам намерение да пъхам носа си в личния ти живот. Просто любопитните бащи…
— … искат да знаят как стоят нещата. Напълно те разбирам, но засега не мога да ти помогна с нищо. Засега знам само, че още го обичам… или си мисля, че го обичам… и той ми липсва, но изборът е в неговите ръце.
Пам навярно би попитала: „Между теб и момичето, което пее?“ Моят въпрос обаче бе следният:
— Нали не забравяш да се храниш?
Тя избухна в радостен смях.
— Отговори ми, Или.
— Тъпча се като прасе!
— Тогава защо не си на обяд?
— Защото планирахме да си направим пикник в парка! Ще вземем лекциите си по антропология и едно фризби. Аз отговарям за сиренето и франзелите. И вече закъснявам.
— Добре. Важното е да се храниш и да не тъгуваш в шатрата си.
— Храня се добре и тъгува умерено. — Гласът й отново се промени и стана като на възрастен човек. Тези резки преходи ме притесняваха. — Понякога лежа нощем, без да мога да заспя, а после се сещам за теб. Как си ти там? Случва ли ти се да будуваш?
— Случва се. Но напоследък все по-рядко.
— Татко, женитбата ти с мама твоя грешка ли беше? Или нейна? Или просто така се случи?
— Не беше ничия грешка, нито пък се случи просто така. Двайсет и четири щастливи години, две дъщери и все още общуваме нормално. Не може да е грешка, Или.