Дума Ки
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #52
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Дума Ки». Краткое содержание книги:
Промяната настъпва, след като Едгар наема къща на ДУМА КИ — красив и (странно защо?) почти необитаем остров в Мексиканския залив. Приказните залези и шепотът на раковините по брега го вдъхновяват и той се отдава на едновремешното си хоби — рисуването. Оказва се обаче, че талантът му е и чудо, и опасно оръжие. Защото много негови картини притежават сила, която не може да се контролира. Защото могат и да лекуват, и да убиват…
— Би ли искал да промениш нещата?
Май бях абониран за този въпрос.
— Не.
— Ако можеше да се върнеш в миналото и да поемеш по друг път… би ли се върнал?
Не отговорих веднага, но и не проточих паузата твърде дълго. Понякога нямаш време да решиш кой отговор е най-уместен. Понякога можеш да кажеш само истината.
— Не, съкровище.
— Ясно. Липсваш ми, тате.
— И ти на мен.
— Понякога тъгувам по миналото. Когато всичко беше по-простичко. — Тя замълча. Можех да кажа нещо — всъщност исках да кажа, — ала не отворих уста. Има моменти, в които мълчанието наистина е злато. — Тате, животът дава ли ни втори шанс?
Замислих се за моя втори шанс. За това как оцелях след злополуката, която едва не ме изпрати в гроба. И аз не просто оцелях — аз живеех. Почувствах как ме облива вълна на благодарност.
— Непрекъснато.
— Благодаря, татко. Нямам търпение да те видя.
— И аз. Скоро ще получиш официална покана.
— Добре. А сега затварям. Обичам те.
— Аз също те обичам, скъпа.
След като Илзе затвори, аз поседях известно време със слушалката до ухото си, вслушвайки се в нищото.
— Живей живота си и позволи на живота да живее — изрекох на глас.
После сигналът в слушалката се промени и аз реших, че трябва да проведа още един разговор.
VIII
Този път Алис Окойн говореше доста по-ведро и радушно. Реших, че това е добър признак.
— Алис, не обсъдихме названието на изложбата.
— Предположих, че ще е… Добре звучи, живописно…
— Така е — казах, загледан в океана. Повърхността на водата сияеше като полиран синьо-бял поднос. Ослепителният й блясък ме накара да присвия очи. — Но не е съвсем точно.
— Да разбирам ли, че имате по-добра идея?
— Да, така мисля. Бих искал да е „Изгледи от Дума“. Какво ще кажете?
Отговорът й бе светкавичен:
— Блестящо е.
И аз мислех същото.
IX
Тениската ми с надпис „ЩЕ Я ИЗГУБЯ НА ВИРДЖИНСКИТЕ ОСТРОВИ“95 бе подгизнала от пот, въпреки че климатикът в „Розовата грамада“ работеше отлично, чувствах се по-изтощен, отколкото бях след скорошния бърз преход до „Двореца“ и обратно. Ухото ми, до което бях притискал телефонната слушалка, пламтеше и пулсираше. Тревожех се за Илзе (предполагам, че всеки родител се тревожи за децата си, след като станат достатъчно големи, за да ги прибираш вкъщи, щом се стъмни), ала в същото време резултатът от усилията ми ме изпълваше с онази удовлетвореност, с която навремето се връщах след ползотворен ден на строителната площадка.
Не бях много гладен, но се заставих да хапна малко салата с риба тон. Изпих и чаша мляко — от пълномасленото, което е вредно за сърцето и полезно за костите. „Смятай, че сме квит“ — както би казала Пам. Включих телевизора в кухнята и научих, че жената на Кенди Браун ще съди град Сарасота, обвинявайки властите в престъпна небрежност, довела до смъртта на съпруга й. „Желая ти попътен вятър, мила“ — помислих си. Местният метеоролог съобщи, че тази година сезонът на ураганите може да започне по-рано. Второразредните „Девил Рейс“ бяха изяли голям пердах от „Ред Сокс“ в извънсезонен мач. „Добре дошли в жестоката реалност на бейзбола, момчета.“
Помислих си дали да не хапна десерт (пудинг „Джел-О“, който понякога наричат „последната утеха на ергена“), но в крайна сметка се отказах. Оставих чинията в умивалника и закуцуках към спалнята, за да подремна. Възнамерявах да настроя будилника, ала ме домързя; така или иначе щях да се събудя, когато слънцето се спуснеше достатъчно ниско, за да надзърне през гледащия на запад прозорец на спалнята.
Излегнах се на кревата и спах до шест вечерта.
X
За вечеря и дума не можеше да става. Каква вечеря? Раковините под мен шептяха: „Рисувай, рисувай!“
Качих се в „Розовото мъниче“, пристъпвайки като сомнамбул. Бях само по шорти. Включих настроеното на „Кост“ радио, свалих картината от статива и я подпрях до стената. На мястото й сложих чисто платно — по-малко от използваното за „Уайърман гледа на запад“, но достатъчно голямо. Ампутираната ми ръка ме сърбеше, обаче изобщо не се притеснявах; всъщност очаквах с нетърпение познатия сърбеж.
По радиото „Шарк Пъпи“ изпълняваха „Съкровище“. Чудесна песен. С великолепен текст. „Животът не е само любов и лудории.“
Съвсем ясно си спомням как целият свят сякаш ме чакаше да започна. И как усещах невероятната мощ, която ме изпълваше под грохота на китарите и шепота на раковините.
„Съкровището свое дошъл съм да открия.“
95
На английски „Вирджинските острови“ означава още „Островите на девствениците“. — Б.пр.