Дума Ки

Можех да помоля да покажат на екрана първия диапозитив. Май трябваше да започна именно оттам, а после картините ми щяха да говорят вместо мен. Оставаше ми само да се надявам, че ще го сторят. Щом погледнах към листа си обаче, видях, че не е просто скъсан — буквите така се бяха размазали от потта, че не можех да разчета и една дума. Или стресът бе блокирал информационните канали между очите и мозъка ми. А и кой беше първият диапозитив? Рисунката на пощенската кутия? Страхувах се, че е друг.

Хората вече бяха седнали, никой не ръкопляскаше. Бе дошло времето американският примитивист да нададе своя вой. На третия ред до пътеката седеше устатата бучка Мери Айър с бележник (както ми се стори) на коленете. Огледах се за Уайърман. Той ми бе натресъл всичко това, но не таях глоба към него. Просто исках да му се извиня с поглед за случващото се.

„Ще бъда на първия ред — беше ми обещал той. — В средата.“

И наистина беше там. Вляво от него седяха Джак, домашната ми помощница Хуанита, Джими Йошида, Алис Окойн. А вдясно, до самата пътека…

Мъжът в креслото до пътеката можеше да бъде само халюцинация. Примигнах, ала той остана на мястото си. Широкото му лице излъчваше неземно спокойствие, а гигантското му тяло изглеждаше загнездено в плюшеното кресло и навярно можеше да бъде извадено оттам само с помощта на кран. Зандър Кеймън ме гледаше през огромните си очила с рогови рамки и повече от всякога приличаше на древен бог. Внушителният му корем висеше над коленете му, а върху него бе положена украсена с панделка кутия за подаръци, дълга около метър. Той забеляза изумлението ми (какво ти изумление, беше направо шок!) и вместо да ми махне с ръка, ме поздрави със странен жест — първо допря върховете на пръстите си до масивното си чело, после до бузите и накрая протегна длан към мен, разпервайки пръсти. Усмихна ми се, сякаш присъствието му на първия ред в зала „Гелдбарт“ бе най-естественото нещо на света, и устните му беззвучно произнесоха четири думи: „Можеш да се справиш.“