Тъгата на сукубата

— Здравей.

— Здравей.

Направих няколко крачки в стаята, без да посмея да се приближа повече.

— Искаш ли да седнеш? — попита той.

— Да.

Лицата на Къди и О'Нийл критично ме гледаха от дъската за обяви, докато носех стол към леглото на Сет. Седнах, вгледах се в него и после извърнах поглед, неспособна да понеса дълбочината на тези кехлибаренокафяви очи, след като бях проникнала в съзнанието му.

Между нас настана предишната тишина. Напредъкът, който бяхме постигнали в разговорите, се бе изпарил. Този път Сет нямаше да поеме инициативата. Както Картър бе отбелязал, писателят чакаше аз да го направя. Отново вдигнах поглед, заставяйки се да срещна очите му. Трябваше да го направя. Трябваше да му обясня, но се плашех. Каква ирония! Аз, която през половината от времето не знаех кога да млъкна. Аз, известна с това, че винаги имам готова някоя запомняща се, остроумна забележка. Знаейки, че няма да ми стане по-лесно, дълбоко си поех дъх и излях навън всичко с усещането, че раят е зад гърба ми и че току-що бях дала съгласието си за ада, който се простираше пред мен.

— Истината е… истината е, че аз всъщност не работя в книжарницата. Искам да кажа, работя, но не заради това съм на земята, не е това задачата ми. Истината е, че съм сукуба. Зная, че вероятно си чувал за нас, но се съмнявам, че това, което си чул, е вярно…

Продължих. Разказах му всичко. За правилата и начина на живот на една сукуба, за недоволството ми от тях и защо не ходех на срещи с хората, които харесвам. Разказах му за другите безсмъртни, за ангелите и демоните сред нас. Дори му обясних за нефилимите и намекнах, че присъствието на Роман в апартамента ми е било заради устроения от мен капан, но най-вече засегнах неудобното положение, в което Сет ни бе заварил. Говорех дълго, като през половината от времето дори не знаех какво казвам. Знаех само, че трябва да говоря; да говоря, за да се опитам да обясня на Сет нещо, което не се поддаваше на обяснение.

Най-после стигнах до края и красноречието ми секна.

— Е, мисля… Мисля, че това е всичко. Вярваш или не, силите на доброто и злото, поне както хората ги разбират, са истински и действат навсякъде по света, и аз съм една от тях. Този град е пълен със свръхестествени създания, но хората просто не ги усещат. Наистина, така може би е по-добре. В противен случай, ако знаеха повече за нас, щяха да открият колко жалък и отчайващ е всъщност животът ни.

Замълчах и си помислих, че ако Сет не бе станал свидетел на случилото се, вероятно щеше да реши, че съм луда. По дяволите, дори и след всичко той вероятно все пак мислеше, че съм луда. И щеше да е прав. Докато кафявите му очи мълчаливо преценяваха мен и думите ми, в моите очи бликна предателска влага. Започнах бързо да примигвам и отклоних поглед, за да я скрия; сукубите може и да бяха обвинявани, че правят какви ли не странни неща, когато са със смъртни мъже, но аз лично бях сигурна, че плачът не е сред тях.